Стивън Кинг - Томичукалата

Андерсън търсеше място, откъдето да си насече малко дърва. Имаше заделени около връзка и половина, но искаше да разполага с поне още три, за да е сигурна, че ще й стигнат за зимата. Бе изсякла много дървета от времето, когато Питър беше малко кученце, което си остреше зъбките на един стар пантоф (и твърде често напикаваше килима във всекидневната), но липсата им изобщо не се усещаше. През имота (който местните хора продължаваха да наричат и сега, след тринайсет години, фермата на Франк Гарик) минаваха само шейсет метра от шосе 9, но каменните стени, обозначаващи северните и южните му граници, се простираха под широки ъгли. Друга каменна стена — толкова стара, че се бе изродила в отделни скални купчини покрити с мъх — отбелязваше задния край на имението на около пет километра в гъстата гора от млади и стари дървета. Общата площ на този наподобяващ парче торта клин беше огромна. Отвъд стената в западния край на земите на Боби Андерсън се простираха километри пущинак, собственост на Новоанглийската хартиена компания. „Изгорените гори“ на картата.

Всъщност не беше необходимо Андерсън чак да търси място за сечене. Земята, която братът на майка й беше оставил, имаше голяма стойност, защото повечето от дърветата на нея бяха от хубаво, твърдо дърво, относително незасегнато от плъзналата навсякъде гъботворка. Но денят беше прекрасен и топъл след дългата дъждовна пролет, растенията от градината й лежаха под земята (където повечето щяха да изгният благодарение на дъждовете) и още не бе дошло време да започне новата си книга. Затова бе покрила пишещата машина и сега безцелно се скиташе тук, заедно с верния, стар, едноок Питър.

Зад фермата имаше път за извозване на дървени трупи и тя вървя по него повече от километър преди да кривне наляво. Носеше раница (със сандвич и книга за нея, кучешки бисквити за Питър и много оранжеви панделки, които да завърже около стволовете на дърветата, определени за отсичане, когато септемврийското слънце започне да топли по-слабо с настъпването на октомври) и манерка. В джоба си имаше компас. Само веднъж се бе загубвала в имението, но този единствен път беше достатъчен, за да й държи влага завинаги. Бе прекарала ужасна нощ сред гората, като в същото време не можеше да повярва, че действително се е изгубила в имение, което, за Бога, „притежаваше“ и беше сигурна, че там, навън ще си умре — което тогава не беше изключено, защото само Джим би могъл да разбере, че липсва, а той идваше само, когато човек не го очаква. На сутринта Питър я бе отвел до един поток, който пък я изведе до шосе 9, където жизнерадостно бълбукаше под асфалта през водосток само на три километра от дома й. Сега вероятно имаше достатъчно горски опит, за да намери обратния път до шосето или до някоя от каменните стени, ограждащи земята й, но ключовата дума беше „вероятно“. Затова носеше със себе си компас.

Откри гъста групичка кленове някъде около три часа. Всъщност до този момент бе попадала и на други струпани нагъсто дървета, но тази групичка се намираше близо до пътека, която познаваше, а беше и достатъчно широка, за да докара по нея тракторчето. Като дойдеше 20 септември или горе-долу това време — ако междувременно някой не вдигнеше света във въздуха, — щеше да закачи шейната си за тракторчето, да я докара тук и да започне да сече. А засега бе изминала достатъчно дълъг път за един ден.

— Харесва ли ти, Пийт?

Пийт излая немощно и Андерсън погледна към гончето с тъга, която бе толкова дълбока, че я изненада и разтревожи. С Питър беше свършено. Напоследък все по-рядко се втурваше след някоя птица, катерица или случаен кълвач, а представата за Питър, преследващ сърна, направо предизвикваше смях. По обратния път ще трябва често-често да спира за почивка заради него… а преди време, не чак толкова отдавна (или поне така упорито твърдеше съзнанието й), Питър винаги се намираше на около двеста метра напред и огласяше гората с честия си и енергичен лай. Тя помисли, че може да дойде ден, когато ще реши, „стига толкова“, ще се качи на пикапа и за последен път ще потупа седалката до себе си, за да откара Питър при ветеринаря в Огъста. Но нека да не е това лято, моля те, Господи. Нито тази есен или зима, моля те, Господи. Нито изобщо някога, моля те, Господи.

Защото без Питър щеше да остане сама. Като се изключи Джим, а Джим Гардънър някак леко се бе отдръпнал през последните близо три години. Все още беше приятел, но… по-затворен.

— Радвам се, че одобряваш избора ми, Пийт, старче — каза тя и завърза няколко панделки около стволовете на дърветата, с ясното съзнание, че може да реши да сече другаде и панделките така и ще си изгният тук. — Добрият ти вкус е превъзхождан само от чудесния ти външен вид.