Стивън Кинг - Под купола (Том I)

— Съжалявам, Анджи — промърмори. — Не исках да стане така. — Обаче изобщо не съжаляваше. Беше изплашен, обезумял от болка и сигурен, че тя ще продължи да се съпротивлява сред убийствено светлата кухня. Пръстите му вече започваха да се уморяват. Кой да знае, че е толкова трудно да удушиш някого?

Далеч на юг нещо избумтя, сякаш някой стреля с мощна пушка. Младши дори не се сепна, само стисна още по-силно мръсницата и най-сетне тя престана да се съпротивлява. Наблизо — в къщата, на същия етаж — се разнесе звън. Той вдигна глава, очите му щяха да изскочат от орбитите, защото си помисли, че някой звъни на вратата. Съседите бяха чули виковете и тропота и бяха повикали ченгетата. Главата му щеше да се пръсне от болка, май си беше наранил пръстите… но залудо. Представи си ужасяваща гледка — въвеждат го в съдебната зала, покрит с куртката на някакъв полицай.

После му проблесна. Същият звук издаваше компютърът му, когато токът угаснеше и машината превключваше на резервно захранване.

Дзън… Дзън… Дзън…

„Румсървис, пратете ми румсървис“ — помисли си гой и продължи да стиска гърлото на Анджи. Пачаврата вече не помръдваше, но той продължи да я души, като извърна глава, опитвайки се да се спаси от вонята на изпражненията й. Типично за нея да му остави такъв прощален подарък! Типично за всички като нея. Жени! Дойни крави! Космати мравуняци! А се твърдеше, че проблемът е в мъжете!

Стоеше разкрачен над окървавения й труп, изцапан с изпражнения, и се чудеше какво да предприеме. В далечината отново се разнесе бумтене. Не беше пушечен изстрел — бе прекалено силно. Експлозия! Може би шикозното самолетче на Чък Томпсън все пак се беше разбило. Нищо чудно; в ден, когато се наканваш да вдигнеш скандал на една мръсница и да й отвъртиш няколко шамара (нищо повече), а накрая я убиваш, всичко беше възможно.

Зави полицейска сирена; Младши беше сигурен, че куките идват да го приберат. Някой беше надзърнал през прозореца и го беше видял да души пачаврата. Той се изтръгна от вцепенението. Тръгна по коридора към външната врата, стигна до хавлиената кърпа, която беше паднала от главата на Анджи след първата плесница, и спря. Щяха да влязат точно оттук… ами да, логично. Ще спрат патрулната отвън, скапаните въртящи се лампи на покрива ще пронижат горкия му мозък…

Обърна се и хукна обратно към кухнята. Не можа да се въздържи и погледна трупа на Анджи, преди да го прескочи. В първи клас двамата с Франк често й дърпаха плитките, а тя им се изплезваше и се правеше на кривогледа. Сега очите й бяха изскочили от орбитите, устата й беше пълна с кръв.

„Аз ли го направих? Наистина ли я удуших?“

Да. Наистина. И дори беглият поглед, който й хвърли, му подсказа причината. Гнусните й зъби! Проклетите й конски зъби!

Втора сирена зави в унисон с първата, обади се и трета. Само че се отдалечаваха. Слава богу, отдалечаваха се. Колите се движеха на юг по посока на бумтенето.

Въпреки това Младши не започна да се помайва. Прокрадна се през задния двор на семейство Маккейн, без да му хрумне, че ако някой го наблюдава (само че никой не го гледаше), веднага ще го заподозре. Отвъд лехата с домати на Ла донна се издигаше висока дъсчена ограда с вратичка. Имаше катинар, но беше отворен. Младши често беше играл тук като дете, обаче никога не беше виждал вратичката заключена.

Побутна я и тя се отвори. От другата страна растяха гъсти шубраци, а сред тях се виеше пътеката към бълбукащата река Престил. Веднъж, когато беше на тринайсет, беше видял Франк и Анджи да се целуват и да се натискат на същата тази пътека и тогава беше осъзнал, че скоро ще настъпи краят на детството.

Наведе се и повърна в реката. Слънчевите зайчета върху водата бяха зли, кръвожадни. След малко погледът му се избистри дотолкова, че да види Моста на мира вдясно от себе си. Малките риболовци си бяха отишли, но по шосето надолу по хълма фучаха две полицейски коли.

Градската сирена нададе отчаян вой, предупреждаващ за бедствие. Генераторът в общината се беше включил, както би следвало при спиране на тока. Младши изпъшка и притисна длани до ушите си.

Мостът на мира всъщност беше покрита дъсчена пътека, която с течение на времето се беше превърнала в паянтова руина. Отначало го бяха нарекли Пасаж на Алвин Честър, но през 1969 го прекръстиха на Мост на мира, след като някакви хлапета (по онова време в града се носеха слухове кои са „художниците“) нарисуваха на перилото голям син символ на мира. Още си беше там, само дето беше избледнял като призрак. От десет години Мостът на мира беше обречен на разрушаване. От двете страни беше опасан с жълта полицейска лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, но, разбира се, мнозина пренебрегваха забраната. Два-три пъти седмично хората на началника Пъркинс го осветяваха с фенерчета нощем, но винаги само от единия край. Нямаха намерение да арестуват влюбените двойки, които се наливаха с алкохол и се натискаха, искаха само да ги сплашат. Всяка година на събранието на общинския съвет някой предлагаше мостът да бъде разрушен, друг имаше идеята съоръжението да бъде ремонтирано и в крайна сметка двете предложения биваха отхвърлени. Изглежда, градът имаше свое тайно желание и то бе да оставят на мира Моста на мира.