Стивън Кинг - Под купола (Том I)

Майра отново го повика със същия треперлив детски гласец.

— Какво? Майра, какво стана?

— Пострадах. — Майра посочи дясната си ръка. Само дето нямаше ни ръкавица, ни ръка, само окървавено чуканче. Тя немощно се усмихна и измънка: — Олеле!

Забели очи. Джинсите на чатала й потъмняха от урината. Краката й се подкосиха и тя се строполи на пода. Кръвта, бликаща от китката й (ръката й беше отсечена като по учебник по хирургия), се смеси с яйчената смес, излята на пода.

Джак коленичи до нея, в коляното му се заби остро парче от порцелановата купа. Той не му обърна внимание, въпреки че до края на живота си щеше да накуцва с този крак. Хвана ръката на жена си и я стисна с все сила. Ужасното кръвотечение от китката понамаля, но не секна. Той измъкна колана си от гайките и го използва като турникет. Само дето не можа да пристегне колана — дупките не достигаха.

— Боже! — каза на празната кухня. — Боже!

Забеляза, че е станало по-тъмно. Токът беше спрял. Компютърът излъчваше сигнал за помощ. „Елсиди Саундсистъм“ още пееха, понеже уредбата, поставена на кухненския плот, работеше на батерии. Не че на Джак му пукаше — беше изгубил желанието си да слуша техномузика.

Толкова много кръв! Толкова много.

Вече не го интересуваше какво е отсякло ръката на Майра. Имаше по-спешни въпроси. Например как да стигне до телефона. Не можеше да пусне колана, понеже жена му пак щеше да закърви, което можеше да се окаже фатално. Нямаше друг начин, освен да я влачи със себе си. Опита се да я хване за блузата, но само измъкна дрехата от панталона, после яката започна да задушава Майра — пролича си по задавеното й дишане. Той усука дланта си около дългата й кестенява коса и я задърпа, както навярно са постъпвали с жените си пещерните мъже.

Телефонът беше клетъчен и работеше. Джак набра 911 и номерът беше зает.

— Няма начин! — изкрещя той на празната кухня, потънала в мрак заради спирането на тока (въпреки че по стереото групата продължаваше да пее). — Няма начин 911 да е зает!

Натисна бутона за повторно избиране.

Заето.

Седеше, подпрял гръб на кухненския шкаф, стягаше турникета, доколкото можеше, взираше се в кръвта и яйчената смес на пода, периодично натискаше бутона за повторно избиране и неизменно чуваше същото идиотско ти-ти-ти . Недалеч нещо се взриви, само че звукът почти беше заглушен от музиката, надута до дупка (затова той не чу как експлодира сенеката). Искаше да намали музиката, само че за да достигне уредбата, трябваше да повдигне Майра. Или да пусне колана за секунда-две. Не му се искаше нито едното, нито другото. Затова не помръдна. Парчето „Североамериканска измет“ беше последвано от „Някой готин“, после от „Всичките ми приятели“ и от още няколко песни, накрая дискът с название „Сребърен звук“ свърши. Едва след като настъпи тишина, нарушавана само от воя на сирени в далечината и настойчивото писукане на компютъра, Джак осъзна, че жена му вече не диша.

„Ама как така? — помисли си. — Нали щях да правя омлет? Много специален, от онези, дето няма да те посрами, ако поканиш на обяд Марта Стюарт.“

Все така облегнат на шкафа, все така стискащ колана, без да забелязва, че в панталона му се просмуква кръв от нараненото му коляно, Джак Евънс притисна до гърдите си главата на съпругата си и заплака.

Недалеч, на изоставен горски път, за който дори старият Клей беше забравил, една сърна скубеше младите филизи край блатото Престил. Както беше протегнала врат, главата й се озова в очертанията на Мотън и при падането си Куполът я отсече като опитен хирург.

С вас обходихме границите на Честърс Мил, очертаващи нещо като чорап, и се върнахме на шосе 119. Благодарение на магията на повествованието не бе изминал и миг, откакто шейсетинагодишният мъж в тойотата удари главата си в нещо невидимо, но много твърдо, и си счупи носа.

Той сяда и смаяно се кокори в Дейл Барбара. Една чайка, вероятно потеглила по ежедневния си маршрут между сметището в Мотън, предлагащо изобилие от вкуснотии, и не толкова богатата трапеза на територията на Честърс Мил, тупва като камък близо до бейзболната шапка с логото на „Тюлените“, изхвърчала от главата на шейсетинагодишния мъж. Той взема капелата, изтупва я от праха и пак я нахлупва.

Двамата се заглеждат в посоката, откъдето се е появила птицата, и виждат поредната чуденка през този ден, който ще бъка от подобни необясними явления.

Първото, което хрумна на Барби, беше, че вижда послеобраза от взривения самолет — също както виждаш движеща се синя точка, ако те заслепят със светкавицата на фотоапарат. Само че това не беше точка, камо ли синя, и вместо да се премести, когато той погледна в друга посока — в случая към новия си познайник — петното във въздуха си остана неподвижно. Тюлена зяпаше нагоре и си търкаше очите. Май беше забравил счупения си нос, подутите си устни и кървящото си чело. Криво-ляво се изправи и така протегна шия, че за малко не падна.