Лорън Оливър - Пандемониум

Ето каква съм сега: стиснати едно в друго колене и прилежно положени върху бедрата ръце. Копринена блузка с високо до врата ми деколте и вълнена пола с колан — стандартен вид на ученичка на училище „Куинси Едуард“.

Вълненият плат ме боцка и трябва са сплета ръце, за да не се почеша, но издържам. Тя ще го вземе като знак за нервност, а аз не съм нервна, повече никога няма да се чувствам нервна.

Тя примигва. Аз не. Госпожа Тъл, директор на училището, има лице на притисната до стъклото риба; очите й са толкова големи, че изглеждат кривогледи.

— Наред ли е всичко у дома, Магдалена?

Странно е да чуя пълното си име, всички ме наричат Лена и винаги е било така.

— Да, госпожо — отвръщам чинно.

Тя подрежда — за кой ли път — папките и документите по бюрото си. Всичко там отдавна е в безупречен ред, всички ръбове са подравнени до милиметър. Дори и чашата за вода е поставена точно в центъра на поставката. Излекуваните обожават реда. Непрекъснато подравняват нещо, подреждат, нареждат, водят непрестанна борба с хаоса. „Чистотата ни доближава до Бога, а редът ни възнася към небето“. Предполагам, че това е начин да запълнят дългите празни часове.

— Ти живееш при сестра си и съпруга й, нали така?

Кимам и повтарям историята на новия си живот:

— Майка ми и баща ми бяха убити при Онзи инцидент.

Това поне не е толкова далече от истината. Старата Лена също беше сираче, само че живееше не при сестра си, а при леля си.

Няма нужда да навлизам в подробности, да уточнявам как точно и защо са загинали. Всички знаят за тях: миналата есен С, или Съпротивата, нанесоха първия си голям организиран удар, имаше и стачки. Активистите, подпомогнати от симпатизанти и млади хора, все още неподложени на лечение, взривиха важни държавни и общински сгради в няколко града едновременно.

В Портланд бунтовниците хвърлиха във въздуха част от Криптата. В последвалия хаос бяха убити повече от двайсет мирни граждани. Полицията и регулаторите успяха да възстановят реда, но няколкостотин затворници избягаха.

Каква ирония! Майка ми е копала десет години, за да избяга от онова място, а е било достатъчно просто да изчака няколко месеца и щеше да е свободна.

Госпожа Тъл потръпва.

— Да, четох досието ти.

Овлажнителят бръмчи тихичко зад гърба й, но въпреки това въздухът е сух. Кабинетът мирише на хартия, но в пространството се носи и лек дъх на лак за коса. Усещам как потта потича по гърба ми. Тази пола е ужасна.

— Ние тук се тревожим, че все още не можеш да свикнеш с промяната — казва тя и впива

рибешките си очи в мен. — На обяд се храниш сама.

Последното звучи като обвинение и дори новата Лена е леко смутена от този факт; единственото по-лошо от това да нямаш приятели е да те съжаляват, че нямаш приятели.

— Ако трябва да съм честна, наистина имам проблеми с момичетата — казва новата Лена. — Намирам ги малко... незрели.

Докато говоря, накланям леко глава, за да може тя да види триъгълника зад лявото ми ухо: знакът на процедурата, доказателството, че съм излекувана.

Изразът на лицето й омеква на мига.

— Това е нормално. Все пак повечето от тях са по-млади. Нямат осемнайсет години и не са минали процедурата.

Аз разтварям ръце, сякаш искам да кажа „Естествено“.

Но въпреки меката нотка в гласа госпожа Тъл не е свършила.

— Госпожа Фирщейн сподели, че отново си заспала в часа й. Тревожим се за теб, Лена. Да не би да те товарят с много работа у дома? Или имаш проблеми със съня?

— Напоследък съм малко напрегната — признавам аз. — Тази акция на СДА ме изморява.

Госпожа Тул вдига вежди.

— Не знаех, че членуваш в СДА.

— В Първа дивизия съм — отвръщам скромно. — Следващия петък организираме голяма демонстрация, а този следобед имаме планирано събрание в Манхатън. Не искам да закъснея.

— Разбира се, разбира се. Знам всичко за демонстрацията. — Тя вдига едно тесте с документи от бюрото си, потупва ги в плота на бюрото, за да е сигурна, че са абсолютно подравнени, и ги пъха в чекмеджето. Аз потривам мислено ръце. Няма начин да не съм се откачила. СДА е магическа абревиатура, означава „Свободна от делириум Америка“ и играе ролята на „Сезам, отвори се“. Сега госпожа Тъл е самата любезност. — Впечатлена съм, че се опитваш да съчетаваш две толкова важни работи за теб — училището и обществената дейност. Ние подкрепяме дейността на СДА. Но се надявам да успееш да постигнеш баланс. Не искам учебният процес да страда заради извънкласната ти работа, колкото и важна да е тя.