Лорън Оливър - Пандемониум

— Разбирам — измърморвам виновно. После смъквам рамене и я поглеждам разкаяно. Новата Лена е добра актриса.

Госпожа Тъл ми се усмихва.

— Хайде, тръгвай. Нали не искаме да закъснееш за събранието?

Ставам, изпъвам рамене и казвам високо:

— Благодаря ви.

Тя накланя глава към вратата — знак, че мога да се омитам.

Тръгвам по измития линолеум на тихия коридор с безупречно бели стени и завивам по следващия със също толкова бели стени, наситени с мъртвешка тишина. Другите ученици вече са се прибрали у дома.

Излизам през двукрилата врата и спирам на двора, побелял от неочаквания мартенски сняг, тежък и толкова бял, че заслепява очите. Закопчавам якето догоре, насочвам се към един от входовете и стъпвам на Седмо Авеню.

Ето това съм аз сега. Бъдещето ми е тук, в този град, пълен с увиснали като ножове от стрехите на къщите ледени висулки, готови всеки миг да паднат върху главата ми.

В този град има повече коли, отколкото съм виждала някога. В Портланд почти никой не ходи на работа с кола. В Ню Йорк хората са по-богати и могат да си позволят да купуват бензин. В началото, когато пристигнах в Бруклин, често ходех до Таймс Скуеър да ги гледам. Понякога минаваха с десетки, движеха се една след друга в колона.

Автобусът ми засяда зад един затънал в снежна пряспа камион за боклук на Трийсет и първа улица и когато стигам до Джавис Сентър, събранието на СДА вече е започнало. По стълбището няма никого, огромното фоайе на входа също е празно, а от залата вече гърмят аплодисменти, толкова силни, че приличат на мощен рев. Завързвам към детектора за метал и пътьом отварям чантата си, после заставам с разтворени ръце и крака пред служителя, който ме гледа безстрастно, докато лишава с уреда по гърдите и между краката ми. Аз също не премигвам. Отдавна престанах да се впечатлявам от тази процедура. Проверката става точно пред огромната двойна врата на залата. Оттам се разнася нова вълна от аплодисменти, един ентусиазиран глас през усилен докрай микрофон гърми, говори разпалено, но думите не се разбират. Служителят приключва и аз се изправям пред една маса, където се извършва регистрацията.

— Личната ви карта, моля — изсумтява жената зад масата, явно доброволка.

Изчаквай да сканира картата ми и да махне с глава към входа и влизам.

Залата е огромна. Сигурно побира най-малко две хиляди души и както винаги е пълна до дупка. Останали са само няколко места в левия ъгъл до сцената. Промъквам се покрай стената и се опитвам да седна незабелязано на едно от тях. Но няма защо да се тревожа. Всички погледи са приковани в мъжа на подиума. Въздухът жужи от напрежение. Мисля си, че всеки момент ще избухне.

— ... Не е достатъчно просто да осигурим безопасността си — говори той и гласът му тръби из залата. Гарвановата му коса блести на флуоресцентната светлина като шлем от черни диаманти. Това е Томас Файнман, основателят на СДА. — Казват ни, че има риск, че има странични ефекти. Но няма ли рискът да е по-голям за нас като хора, като общество, ако останем бездейни? Какво значение би имало доброто ни здраве, ако не унищожим източника на злото?

Залата отново избухва в аплодисменти. Господин Файнман оправя ръкавелите си и се навежда по-близо до микрофона.

— Това е нашата единствена цел. Това е смисълът на нашата демонстрация. Ние искаме нашето правителство, нашите учени, нашите агенти да ни защитят. Искаме да вярват в своя народ, в Бог и във всемирния ред. Не изтри ли самият Бог от лицето на земята всички дефектни и неподходящи видове, по пътя си към сътворението на съвършеното същество? Няма ли и ние най-сетне да се научим да отстраняваме слабите и болните, за да запазим здравето на обществото ни?

Залата трепери от аплодисменти. Аз също ръкопляскам. Лена Морган Джоунс ръкопляска с всички сили.

Това е моята задача, поставена ми от Рейвън: наблюдавай какво се случва в СДА. Смеси се с другите. Не пропускай нищо.

Казаха ми само толкова. Не обясниха защо.

— И накрая, СДА настоява правителството да изпълни даденото в книгата „Ш-ш-т“ обещание: да гарантира безопасността, здравето и щастието на своя народ.

Аз наблюдавам.

Минавам с поглед из редиците с кръгли като луни лица, бледи, подпухнали, покорни. И благодарни. Лица на излекувани.

Поглеждам нагоре към ярко светещите лампи. После свеждам поглед и виждам сив килим, изтъркан от натиска на хиляди и хиляди крака.

Вдясно от мен седи възрастен човек, толкова дебел, че гърдите му свистят, когато си поема въздух. Коланът на панталоните му е вдигнат високо над кръста.