Лорън Оливър - Пандемониум

До сцената е оградено тясно пространство, в което са поставени три стола. От тях само единият е зает. На него седи едно момче.

От всичко видяно единствено това момче привлича вниманието ми. Всичко останало — килимът, лицата, ярките светлини — е едно и също при всяко събрание на СДА. Дори този мъж до мен. Понякога е дебел, понякога слаб, друг път е жена, но в крайна сметка всички са еднакви и винаги реагират по един и същи начин.

Очите на момчето са тъмносини, с цвета на бурята. Косата му е светлокафява, като карамел, и пада на вълни до линията на челюстта. Въпреки студеното време то носи червена риза с къс ръкав и впити в бедрата тъмни дънки. Обувките му са нови, както и сребърният часовник около китката. Външният вид подсказва, че е от заможно семейство. Ръцете му лежат спокойно в скута. Всичко в него говори за богатство и за безупречно поведение. Дори и немигащият поглед, насочен към баща му, агитиращ на сцената, е отработен до съвършенство. Той е живо въплъщение на излекуван младеж, контролираш напълно себе си.

Естествено, момчето все още не е излекувано. Всички го знаят. Това е Джулиан Файнман, син на Томас Файнман, и въпреки че е навършил осемнайсет, още не е минал процедурата. Специалистите отказваха да му я приложат досега. Но следващия петък, в деня на големия митинг на СДА, нещата ще се променят. Ще го заведат в лабораториите и ще го излекуват.

Може би. Но може да умре на операционната маса или да получи психическа травма, толкова силна, че да остане жив мъртвец. Ала това няма да го спре. Въпреки опасността ще се подложи на процедурата. Баща му настоява. Джулиан също.

Досега бях виждала лицето му само на плакати и на гърба на брошурите, които разпространяваме. Джулиан е много известен. Той е мъченик за каузата, герой на СДА и президент на младежката организация.

На живо той е по-висок, отколкото си го представях. И по-хубав. На снимката не си личи красивата извивка на челюстта, нито широките като на плувец рамене.

Междувременно Томас Файнман продължава своята реч.

— Не можем да отречем, че лечението в по-млада възраст крие риск — казва спокойно той, — но сме убедени, че опасността от отлагането му е много по-голяма за нашите младежи. Ето защо сме готови да приемем евентуалните последствия. Ние имаме куража да жертваме някои от нас за доброто на цялото общество.

Той спира, приема одобрителните възгласи на аудиторията, накланя признателно глава на една страна и изчаква в тази поза, докато врявата утихне. Часовникът му проблясва на ярката изкуствена светлина. Двамата Файнман, бащата и синът, имат еднакви часовници.

— Сега ще ви представя личността, която въплъщава всички ценности на СДА. Този млад човек знае по-добре от всеки друг защо е толкова важно да изискваме ранно лечение, дори и за по-младите от него, въпреки рисковете. Той разбира, че за да може Съединените щати да се развиват и ние да живеем в тях здрави и щастливи, е необходимо понякога да жертваме нуждите и желанията на отделния индивид. Жертвай, за да запазиш цялото — това е нашето мото. Скъпи членове на СДА, моля, приветствайте на сцената моя син — Джулиан Файнман.

Пляс, пляс, пляс. Лена пляска с останалите членове. Томас отстъпва сцената на Джулиан и слиза при публиката. Двамата се разминават по стъпалата и си кимат сдържано, без да се докосват.

Джулиан си е нахвърлял някои бележки, оставя ги върху банката пред себе си и ги преглежда набързо. Залата се изпълва със звука от прелистването на страниците на бележника му. Но той приключва бързо и вдига поглед. Очите му обикалят публиката и за миг се спират на мен. Отваря леко уста и сърцето ми спира: имам усещането, че е разпознал измамницата. Но той продължава напред и сърцето ми намира отново ритъма си. Каква параноичка съм!

Джулиан нагласява микрофона за своята височина. За моя изненада се оказва по-висок от баща си. Странно, колко различни са двамата. Томас е висок, тъмен и с пронизващ поглед — истински ястреб; синът му също е висок, но широкоплещест и светъл, с невероятно сини очи. Само острият ъгъл на челюстта е един и същ.

Той прокарва ръка по косата си и аз се питам дали не е от нерви. Но когато започва да говори, гласът му е стабилен и изпълва залата със звучния си тембър.

— Бях на девет години, когато ми казаха, че умирам — започва с равен тон той и любопитството в залата скача рязко нагоре, напрежението също. Всички се навеждат поне сантиметър напред, за да не изпуснат нещо. — Тогава започнаха припадъците. Първият беше толкова неочакван, че щях да си отхапя езика. При втория ударих главата си в камината. Майка ми и баща ми бяха сериозно загрижени.