Лорън Оливър - Пандемониум

Нещо се преобръща в корема ми, нещо се размърдва дълбоко под защитната стена около сърцето ми, която изграждах толкова старателно през последните шест месеца. Нещо под измислената Лена, под фалшивата й самоличност и тривърхия знак зад лявото ухо трепва. Ето в какъв свят живеем — сигурни и доволни, но без любов. Свят, където децата удрят главите си в каменни камини и си прехапват езика, и това води единствено до загриженост у техните родители. Не до отчаяние, не до потрес или тревога. Просто загриженост, както са загрижени, ако не се представиш добре на теста по математика или са закъснели с плащането на сметката за тока.

— Лекарите ми казаха, че имам тумор в главата и той е причината за припадъците. Обясниха на родителите ми, че операцията по отстраняването му е много тежка и може да се окаже смъртоносна. Съмняваха се, че ще я преживея. Но ако не предприемели нещо, ако оставели тумора да си расте... тогава за мен нямало да има никакъв шанс.

Джулиан спира за момент и аз забелязвам, че поглежда крадешком към баща си. Томас Файнман е заел мястото на сина си в ограденото пространство и слуша с кръстосани крака и безизразно лице.

— Нямало да имам никакъв шанс — повтаря Джулиан. — Ето защо онзи израстък трябвало да се махне. Трябвало да се отстрани от здравата тъкан. В противен случай щял да продължи да нараства и да зарази и нея.

Той прелиства страниците пред себе си, намира нужното място и започва да чете, без да вдига поглед от бележките си.

— Първата операция беше успешна и за известно време припадъците спряха. Но по-късно, когато навърших дванайсет, се появиха отново. Туморът започна пак да расте и този път притисна основата на малкия мозък.

Ръцете на Джулиан стискат ъглите на банката, после се отпускат. За миг настъпва пълна тишина. Чува се само нечие кашляне. Отново тази натоварена с очакване тишина. Ние сме като малки капчици от голямата река, сновем насам-натам и чакаме някой да ни поведе по течението, да ни покаже пътя, да ни насочи в правилната посока, за да се влеем в големия океан.

Джулиан вдига очи от записките си. Зад него има екран с образа му, какъвто е бил на петнайсет години. Очите му са водовъртеж от синьо, зелено и златисто, като лице на океан в слънчев ден, но не знам защо ми се струва, че зад външното спокойствие виждам да проблясва нещо различно, нещо, което изчезва, преди да мога да го определя.

— След първата операция ми направиха още три — продължава той. — Четири пъти изрязваха тумора и след три от тях той израстваше наново, както правят всички болести, ако не бъдат премахнати навреме и без остатък. — Той спира и прави дълга пауза, за да подчертае значението на думите си, после продължава: — От две години съм напълно здрав.

Надига се вълна от аплодисменти, но Джулиан вдига ръка и залата утихва. Усмихва се и огромният Джулиан на екрана зад него — пикселизирана, не съвсем ясна версия.

— Лекарите ме предупредиха, че следващите операции може да застрашат живота ми. Вече бяха изрязали голяма част от мозъка ми, бяха дълбали прекалено надълбоко. Сега, ако ме подложат на процедурата, може да изгубя способността да контролирам емоциите си, да изгубя възможността да виждам, да говоря, дори да се движа. — Той спира отново и пристъпва от крак на крак. — Възможно е мозъкът ми да откаже напълно да функционира.

Няма как да не се предам на магията. Затаявам дъх заедно с останалите. Само Томас Файнман изглежда спокоен и аз се питам колко ли пъти е слушал тази реч.

Джулиан се навежда, приближава още сантиметър към микрофона и изведнъж гласът му зазвучава така, сякаш говори на всеки от нас поотделно. Говори тихо, напористо, все едно споделя с нас на ухо огромна тайна.

— По тази причина отказваха да приложат процедурата. Повече от година се опитваме да получим дата и ето че най-после успяхме. На двайсет и трети март, деня на нашата демонстрация, аз ще бъда излекуван.

Вълната от аплодисменти е готова да ни залее, но Джулиан я отблъсква. Все още не е завършил.

— Тази дата ще влезе в историята, въпреки че може да се окаже последният ден от живота ми. Не мислете, че не съзнавам риска за себе си. — Той изправя рамене, гласът му укрепва и гръмва в пространството. Очите на екрана зад него се изпълват със светлина и заблестяват като утринна роса. — Но аз нямам друг избор, както нямах и на девет години. Ние трябва да прогоним болестта, трябва да й откъснем главата, независимо от риска. В противен случай тя ще започне да расте, ще се разпространи като злокачествен тумор и ще постави всички нас — всеки човек, роден на тази красива земя — в огромен риск.