Лорън Оливър - Пандемониум

На следващата сутрин именно тя ме изважда от нощния кошмар. Сядам в леглото и отварям уста, жадна за въздух. Образите от съня тънат в мъгла, спомням си само, че падам в някаква бездна и около мен кръжат големи черни птици. Другите момичета още спят и стаята е наситена с шума от ритмичното им дишане. Запалената в коридора свещ хвърля слаби отблясъци в спалнята. Най-после различавам сянката на Рейвън, наведена над мен, и механично си отбелязвам, че вече е облечена.

— Какво реши? — пита тя шепнешком.

— Искам да работя — отвръщам тихо, защото това е единственото, което мога да кажа в момента. Сърцето ми все още пърха задъхано в гърдите.

Не виждам усмивката й, но ми се струва, че я чувам: от устните й се отронва лека въздишка, която може да се приеме за усмивка.

— Браво на теб — казва тя и вдига пред очите ми една очукана желязна кофа. — Тогава да тръгваме за вода.

Тя излиза от стаята и аз опипвам мрака за дрехите си. Когато влязох за пръв път в спалното помещение, ми се стори, че вътре цари пълен хаос. Сякаш минаваш през минно поле, заредено с дрехи и всякакви лични принадлежности. Но с времето осъзнах, че в цялата бъркотия има някакъв ред. Всеки си има лично пространство, място, където държи вещите си. Около леглата, дюшеците и одеялата — кой, с каквото разполага — са очертани невидими кръгове и всички си пазим тези пространства със зъби и нокти, маркираме си териториите като кучета. Всеки държи личните си вещи и необходими пособия в този невидим кръг. Напусне ли нещо защитената ти територия, забравяш за него. То вече не е твое. Дрехите, които избрах от склада, са сгънати и поставени в долния край на одеялото ми. Обличам се бързо, излизам от стаята и тръгвам по коридора. Рейвън е в кухнята. Заобиколена от празни кофи, тя се опитва да съживи снощния огън и разравя изстиващата жарава с обгорения край на дълга пръчка. Забелязвам, че лампите не са запалени. Няма смисъл да хаби батериите им. Скоро долавям мириса на димящо дърво, огънят се разпалва и стаята се пълни с бледи танцуващи сенки. Оранжевата светлина от пламъка докосва раменете й и я превръща в образ от сънищата ми.

— Готова ли си? — изправя се Рейвън, когато ме чува, и грабва по една кофа във всяка от ръцете си.

Кимам и тя посочва с брадичка към останалите кофи.

Грабвам и аз моите кофи. Двете изкачваме стълбите и се гмурваме във външния свят. Излизането на светло, чистият въздух и близостта с реалността ме поразяват не по-малко, отколкото при първата ми разходка из базата. Първото, което ме стряска, е студът. Вятърът е леден, пронизва като нож през тънката фланела и без да искам, изохквам.

— Какво има? — пита Рейвън. Вече сме навън и тя говори нормално, без да шепне.

— Студено е — измърморвам аз.

Въздухът вече носи мириса на зима, въпреки че листата са все още на местата си. Хоризонтът над начупената крива от върховете на дърветата сияе от току-що събудилото се слънце, което протяга към тях първите си лъчи и придава на всичко сивкаво лилав оттенък. Животните и птиците вече се размърдват.

— След по-малко от седмица влизаме в октомври — казва унило Рейвън, но когато се спъвам в купчина метални обшивки, наполовина зарити в земята, тя си възвръща обичайната енергичност. — Гледай си в краката, момиче!

Още седмица и идва октомври. Чак сега осъзнавам, че следвайки ритъма на деня и нощта, не съм отчитала времето, живяла съм зарита под земята и съм се преструвала, че останалият свят също остава неподвижен.

— Кажи ми, ако ходя твърде бързо — поглежда ме Рейвън.

— Добре — отвръщам. Гласът ми звучи неестествено в разредения есенен въздух.

Тръгваме по главната улица на някогашния град. Рейвън върви с лекота и инстинктивно избягва надигнатия напукан бетон и стърчащите метални отпадъци, разхвърляни навсякъде около нас. Брам ни чака до входа на трезора на старата банка, където спят мъжете. Косата на Брам е черна като въглен и кожата му е с цвят на кафе. Той е от по-кротките момчета тук, един от малкото, които не ме плашат. Брам и Хънтър ходят винаги заедно. Просто са неразделни. В Зомбиленд наричаме такива връзки „неестествени“, но тук те изглеждат нормални като всички други връзки. Двамата ми напомнят за мен и Хана: единият тъмен, другият светъл. Рейвън му подава мълчаливо две кофи и той се присъединява към нас. Усмихва ми се мило и аз му благодаря наум за това.

Въпреки че въздухът е студен, скоро се обливам в пот и сърцето ми започва да бие в гърдите. През последния месец и нещо надали съм изминала повече от десет метра наведнъж. Мускулите ми са отслабнали и след няколко минути раменете ме заболяват от тежестта на кофите, въпреки че са празни. Непрекъснато сменям ръцете си и стискам зъби от болка, но не искам да се оплаквам и да търся помощ от Рейвън, въпреки че вероятно забелязва, че едва успявам да я догонвам. Не ми се мисли колко труден и бавен ще бъде обратният път с пълните кофи.