Лорън Оливър - Пандемониум

Кимам с мъка.

Тя посочва към друга, сравнително голяма част от базата във формата на правоъгълник с ниски храсти и малки фиданки. Дърветата наоколо още носят следите от пожара. Сгърчени, побелели и без листа, те ми напомнят на дълги и болезнено слаби призраци.

— Това е било училище. Шкафчетата още са там, всичките са отворени. В някои от тях все още могат да се намерят дрехи и други неща. — Сара млъква, свежда виновно глава и на мен ми просветва: дрехите в онзи склад, панталоните и блузата, с която съм облечена — всичките трябва да са дошли отнякъде, може би точно оттук.

— Спри за момент — казвам, останала без дъх.

Спираме пред старото училище, за да си почина. Мястото е огряно от слънце и аз приемам с благодарност топлината. Птичките пеят над главите ни и прелитат между дърветата като малки бързи сенки. В далечината дочувам гласове и смях. Невалидните секат дърва и златистозелените листа по клоните танцуват из въздуха.

Една катеричка е застанала на горната площадка на голямо стълбище, очевидно някога отвеждало до главния вход на училището. Седнала на задните си лапи, тя умело бели с предните един орех. Най-ниското стъпало опира в меката, покрита с диви цветя и трева, земя. Замислям се за всички крака, изкачвали стъпалата дотам, където сега стои катеричката, за всички малки топли ръце, въртящи кодовите комбинации на ключалките на шкафчетата си, за пискливите гласове, за суматохата и тропането по циментовия под, и си представям какво е станало с тях по време на прочистването — паника, писъци, бяг. И после пожарът.

В училище ни учеха, че прочистването е станало бързо и безболезнено. Прожектираха кадри на весело махащи от кабините си пилоти, докато бомбите падат върху зеления килим под тях. От онази височина дърветата изглеждаха толкова малки, че ни приличаха на детски играчки. Бомбите достигаха земята и оттам се издигаха малки кълба дим, приличащи на гъби. Нямаше никаква суматоха, нямаше как да усетим ужаса на хората долу, защото никой не пищеше. Упоритите, които не искаха да се преместят в одобрените и оградени места за живеене, заразените, неверниците изчезваха за миг — като с удар по клавиш на пиано.

Колко глупава съм била! Разбира се, че не е станало така. Няма как да е било така! Шкафчетата са оставени пълни; децата не са имали време за нищо друго, защото са се борели за живота си.

Някои от тях — много малко — вероятно са успели да избягат и са превърнали Пустошта в свой дом, но повечето са загинали. Поне за това не ни излъгаха в училище. Затварям очи и усещам, че краката ми треперят.

— Добре ли си? — слага ръка на гърба ми Сара. — Ако искаш, можем да се върнем. Ще продължим друг път.

— Добре съм — казвам, отварям очи и поглеждам назад. Извървели сме не повече от стотина метра. По-голямата част от главната улица все още е пред нас и аз съм твърдо решена да я разгледам докрай.

Тръгваме, но по-бавно отпреди. Сара ми сочи към празни квадрати от изгорена земя, оградени с порутени каменни основи, някога носели върху себе си различни сгради, и изрежда: ресторант („Беше ресторант за пици, ето откъде взехме печката“), гостилница („Знакът отпред още стои. Виждаш ли го? Вече е наполовина заровен в земята, но все още може да се прочете Сандвичи по ваш вкус“), после бакалия.

Бакалията натъжава Сара. Тук земята е изкопана и тревата е по-млада от другаде; личат следи от дълги години ровене из нея.

— Дълго време намирахме по нещо за ядене тук. Повече консерви, но понякога изравяхме и пакетирани стоки, оцелели при пожара. Но сега вече няма нищо.

Тя въздъхва печално и ние продължаваме напред. Минаваме покрай друг ресторант с огромен метален барплот и два поставени един до друг стола с метални облегалки в огрян от слънцето квадрат. Следващата съборена сграда се оказва магазин за железарски стоки („Няколко пъти ни спасява живота“) и една стара банка до него. В банката също има стълба, която изниква от нещо като прозяваща се уста, издълбана в пръстта, и свършва във въздуха. Изведнъж тъмнокосият мъж — онзи, намусеният — изниква ненадейно в слънчевия квадрат. През едното му рамо е преметната пушка.

— Здравей, Так — казва Сара и свежда смутено поглед.

Той минава покрай нас и разрошва косата й.

— Тук не е позволено за момичета, Сара — казва той. — Знаеш много добре.

— Знам, знам — извърта очи тя. — Просто исках да поразходя Лена наоколо. — После се обръща към мен. — Тук спят момчетата, Лена.

Значи така. Дори и Невалидните не могат да избегнат изцяло половото разделение.