Лорън Оливър - Пандемониум

И в главата ми за пръв път минава мисълта: „Ще ми се да не бях преминала.“ Отблъсквам я на мига и се опитвам да я заровя в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Каквото и да ми се иска сега, преминаването е факт и Алекс даде живота си, за да може то да се случи. Няма смисъл да гледам назад. Не мога да се върна.

— Готова ли си да се запознаеш с останалата част от землището ни? — пита Сара.

Събличането и обличането ми отнеха малкото събрани сили, но душата ми жадува за въздух и отворени пространства, затова казвам:

— Да тръгваме. Искам да ми покажеш всичко.

Връщаме се в кухнята и изкачваме тясната каменна спираловидна стълба над печката. Сара бърза пред мен и при един завой на стъпалата изчезва от погледа ми.

— Почти стигнахме — чувам гласа й някъде отгоре.

Последна извивка, стъпалата свършват и краката ми стъпват на топлата земя. Облива ме ярка светлина и аз се препъвам, заслепена и объркана от слънцето. За миг ми се струва, че излизам от някакъв сън, и примигвам силно в опит да се върна в измисления си свят.

Застанала на няколко крачки от мен, Сара се засмива. Вдига окъпаните си в слънчева светлина ръце и ми представя кратък весел танц.

— Добре дошла във фермата — казва тя и се завърта в кръг на тревата.

Стаята, където лежах тези дни, беше под земята, досетих се сама от липсата на прозорци и силната влага. Тази стълба ни изведе право нагоре, към реалния свят, но там, където човек очаква да види къщи и помощни постройки, стърчат само обгорели греди и огромни купчини с камъни.

Ярката светлина и свежият аромат на зелено, на живот, ме сварват неподготвена и аз примигвам няколко пъти, за да се осъзная. Навсякъде около мен има огромни дървета със съвсем леко, почти незабележимо докоснати от жълтия нюанс листа, сякаш някакъв невидим тлеещ огън ги прогаря отвътре. Сянката им шари земята наоколо с менящи се светли и тъмни петна. Изведнъж усещам как в мен се надига някакво древно, дълбоко вкоренено в самата ми същност чувство и ми иде да прегърна земята под краката си, да заплача от радост или да разтворя ръце и да се завъртя като балерина. След дългия принудителен затвор под земята съм готова да изпия тази красота до дъно, да поема наведнъж целия въздух на това широко и девствено пространство.

— Онова там някога е било църква — обяснява ми Сара, сочейки разпръснатите зад гърба ми руини и почернелите от пожара дървени греди. — Но бомбите не са стигнали до мазетата. Тук има много подземни помещения, недокоснати от бомбардировките. Ще видиш.

— Църква ли? — питам изненадано. В Портланд църквите са направени от стомана и стъкло, с бели и чисти стени. Стерилни места, където можеш да видиш чудото на живота и на Божията воля с помощта на микроскопи и центрофуги.

— Да, това е една от старите църкви — кима Сара. — Тук ги има много. В западния край на Рочестър има една напълно запазена, все още си стои цяла. Ако искаш, някой ден ще ти я покажа.

Тя хваща края на блузата ми и ме дърпа напред.

— Хайде. Искам да ти покажа и други неща.

Преди да прескоча оградата, съм била един-единствен път в Пустошта и Алекс беше с мен. Една вечер двамата се прехвърлихме тайно през оградата, за да може той да ми покаже къде е живял и израснал. Подобно на тази, тяхната база беше разположена на широко място, било някога град или село, и все още непревзето напълно от гората и храсталаците. Но тази поляна е много по-голяма и пълна с наполовина разрушени сгради, запазени арки и части от стени. На едно място виждам спираловидна бетонна стълба, издигаща се директно от земята и стигаща до нищото. На последното й стъпало има няколко птичи гнезда.

Продължаваме напред. Едва успявам да наваксам с дишането, докато си пробиваме бавно път през влажната и на места висока до коленете трева, израснала сред свят на разруха и унищожение, сред врати, които не водят доникъде, на ръждясали автомобили без гуми, скрити сред големите й туфи, и подаващи се през счупените им прозорци дървета, на пръснати навсякъде метални части, разтопени и изкривени в причудливи форми, проблясващи на слънцето като огромни скъпоценни камъни.

Сара върви до мен, по-скоро подскача от вълнение заради чистия въздух и прескача с лекота камъните и металните части, докато аз не смея да вдигна глава, непрекъснато се взирам в тревата пред себе си, за да не се спъна. Предвижването е много бавно и уморително.

— Това някога е било град — чурулика до мен Сара — и ние вървим по главната му улица. Виж, дърветата тук са все още живи, но не се виждат никакви сгради. Ето така разбираме къде са били къщите и къде улиците. Дървеният материал гори много по-бързо и веднага разбираш. — Тя снишава глас и шепне с широко отворени очи. — Най-големите поражения не са от бомбите, разбираш ли, а от пожарите след това.