Лорън Оливър: Пандемониум

— Давай — поглежда ме окуражително Сара.

— Нямам вилица — казвам тихо.

Русото момче срещу мен се усмихва продължително. Сара също се усмихва.

— Тук няма вилици — уточнява тя, — няма и лъжици. Няма такива работи.

Осмелявам се да вдигна поглед и виждам, че хората около мен ме гледат с усмивка. Очевидно появата ми ги забавлява. Един от тях, мъжът с дългата сива коса — сега забелязвам, трябва да е поне седемдесетгодишен, ако не и повече, — ми кима и аз свеждам бързо поглед. Лицето ми пламва, сигурно вдигам температура от притеснение. Естествено, че тук никой не мисли за прибори и подобни дреболии.

Откъсвам парченце от заешкото с ръце и го слагам в устата си. Този път май наистина ще се разплача: никога, през целия си живот, не съм хапвала нещо по-вкусно.

— Хубаво е, нали? — пита Сара, но устата ми е пълна и не мога да й отговоря, затова кимам.

Изведнъж забравям за пълната с непознати стая и за вторачените в мен погледи. Разкъсвам месото със зъби и дъвча с отворена уста като животно. Загребвам с пръст малко от помията, пъхам го в устата и смуча блажено. Дори и тя ми изглежда невероятна. Ако леля Каръл може сега да ме види отнякъде, направо щеше да полудее. Като малка не исках да си ям граха, ако пилето се е докоснало до него. Тогава подреждах всяка съставка на ястието поотделно.

За нула време изпразвам чинията си, оставям само две кокалчета, и веднага закривам устата си с ръка. Усещам, че ми се повдига, и затварям очи с надеждата да го преодолея.

— Добре — казва Рейвън и става рязко от пейката. — Време е да поработим.

Веднага настъпва суетня, хората стават от пейките, говорят забързано и аз едва успявам да схвана смисъла на казаното („Вчера заложих капани“, „Трябва да видиш как е Баба. Днес е твой ред“). Хората тръгват с чиниите си към коритото на мивката и ги оставят шумно вътре, после изкачват стълбата вляво от мен, почти залепена за печката. Миризмата на човешки тела, движещи се като река зад гърба ми, достига до мен като топла вълна. Продължавам да стоя със затворени очи и стомахът ми се успокоява чак когато стаята е празна.

— Как се чувстваш?

Отварям очи. Рейвън стои срещу мен с подпрени на масата ръце и чака отговор. Сара все още е до мен. Качила е крака на пейката и прегръща коленете си. В тази поза годините й личат по-ясно.

— По-добре — отвръщам и това е самата истина.

— Тогава, ако искаш, може да помогнеш на Сара със съдовете.

— Добре — отвръщам и тя ми кима.

— Хубаво тогава. Като свършите, Сара може да те разведе наоколо. Не е зле да се запознаеш с нашата база. Но не прекалявай с ходенето, моля ти се. Не ми се ще да те влачим втори път от гората дотук.

— Добре — повтарям аз и тя се усмихва доволно. Явно е свикнала да раздава заповеди. Питам се на колко години е. Удава й се да командва, въпреки че е по-млада поне от половината заселници тук. „Хана би я харесала“, си казвам и болката се завръща, пробожда ме като нож точно под ребрата.

— Сара — казва Рейвън и тръгва към стълбата, — потърси в склада някакви панталони за Лена. Не може да се разхожда наоколо полугола, нали?

Отново се изчервявам и започвам инстинктивно да навивам и развивам края на тениската, после го дърпам надолу, почти до коленете. Рейвън забелязва това и се засмива.

— Не се тревожи — успокоява ме тя. — Не е нещо, което да не сме виждали досега.

После тръгва нагоре, взима стъпалата по две и изчезва от погледа ми.

В дома на леля Каръл всяка вечер бях дежурна по миене на чинии и съм свикнала с това. Но миенето на съдове в Пустошта е съвсем друга история. Първо водата. Сара ме повежда през коридора към една от стаите, които разгледах по пътя си към кухнята.

— Това е складът — обяснява ми тя и се мръщи, като вижда празните рафтове и нищожното количество брашно. — Малко сме закъсали — добавя, въпреки че и сама мога да видя, че не е малко, а доста. И сърцето ми се свива от страх — за нея, за Блу, за всички слаби като скелети хора тук.

— Ето там държим водата — сочи тя към далечния ъгъл. — Пълним кофите сутрин, но... аз не участвам в това. Твърде слаба съм за тази работа.

Сара отива към кофите и аз чак сега забелязвам, че те са пълни с вода. Хваща дръжката на една от тях с двете си ръце и я вдига с мъка. Кофата е много голяма, почти колкото нея.

— Ти вземи онази, тя е по-малка — казва тя и излиза от стаята, залитайки под тежестта на кофата.

За мой срам едва успявам да повдигна моята кофа, въпреки че е много по-малка от нейната. Металната дръжка се впива болезнено в дланите ми, все още нашарени от мазоли, мехури и рани от пълзенето из Пустошта, и преди да стигна до вратата, трябва да я пусна за момент и да се подпра на стената.