Лорън Оливър - Пандемониум

Лицата в стаята минават през мен като в мъгла, лишени от ясни черти и цветове, но някои от тях изпъкват повече: виждам Блу, която ме наблюдава с широко отворени очи, виждам едно момче, горе-долу на моята възраст, с рошава руса като слама коса, готово всеки момент да избухне в смях, и още едно момче, малко по-голямо на години, което ме гледа намръщено. До него седи жена с дълга кестенява коса, разпиляна свободно по гърба й. Очите ни се срещат и сърцето ми спира за миг. „Мама, чувам едно гласче в главата си“. До този момент не ми бе минавало наум, че мама може да е тук, че може да е наблизо, в една от базите, лагерите, домакинствата или както там наричат тези места. Жената се обръща към мен, аз се вглеждам в нея и си казвам: не, не е тя. Тази е прекалено млада, може би колкото мама, когато я видях за последен път, а това беше преди дванайсет години. Всъщност не съм сигурна, че ще мога да я различа, ако я видя сега. Спомените ми са толкова изкривени и замъглени от времето и сънищата, че вече не си спомням ясно истинския й лик.

— Помия — казва тържествено Сара, когато най-после се добирам до печката и въздъхвам уморено. Не мога да повярвам, че това е същото тяло, което пробягваше десет километра е лекота, изкачваше и слизаше на бегом Мънджой Хил, сякаш беше нищо.

— Какво?

— Помия — повтаря тя и повдига капака на тенджерата. — Така наричаме онова, което ядем, когато намалеят продуктите. Овес, ориз, малко жито и каквото друго е останало. Свари всичко това заедно и ето ти помия.

Тази дума ме отвращава и аз я поглеждам гнусливо.

Сара взима една пластмасова чиния, по която като призрачни силуети все още личат очертанията на някога изрисувани животни, което ме навежда на мисълта, че сигурно е детска, и сипва в средата голяма купчина от помията. Хората на масите зад мен подновяват разговорите си. Стаята се изпълва с нисък брътвеж и аз започвам малко по малко да се отпускам. Ако не друго, поне защото вече не цялото внимание е насочено към мен.

— Имаме чудесна новина. Снощи Роуч ни донесе хубав подарък.

— Какво имаш предвид? — питам, опитвайки се да разгадая жаргона им. — Че е донесъл продукти ли?

— По-хубаво е. — Тя ми се усмихва и повдига кърпата от тигана. Вътре има парче месо със златистокафеникава коричка. Ароматът на печено ме докарва до сълзи. — Заек.

Никога досега не съм опитвала заек и никога не съм мислила за него като за храна, особено за закуска, но сега приемам с благодарност чинията от нея и едва се удържам да не налапам парчето още сега, докато стоя пред печката. Всъщност предпочитам да стоя права. Много по-лесно ще ми е, отколкото да седна сред толкова много непознати хора.

Сара сигурно усеща притеснението ми, защото казва приятелски:

— Ела. Ще седнеш до мен.

Хваща ме за лакътя и ме повежда към масата. Това също ме стресира. У дома в Портланд, както във всички затворени градове, всеки внимава да не докосне другия. Дори и с Хана избягвахме да се прегръщаме и да се държим за ръце, а тя беше най-добрата ми приятелка.

Тялото ми се свива в спазъм, превивам се на две и за малко не изпускам чинията.

— Спокойно.

На масата срещу мен е седнало русокосо момче, онова, което ми се стори, че едва сдържа смеха си, когато влязох. То вдига вежди и ме изучава с поглед. Веждите му са толкова руси, колкото и косата му, и почти не се виждат. Забелязвам белега от процедурата зад лявото му ухо, но сигурно и той е фалшив като онзи на Рейвън. Само неизлекуваните живеят в Пустошта; само

онези, които са избрали или са били принудени да избягат от затворените градове.

— Добре ли си? — пита ме момчето и се навежда през масата към мен.

Не отговарям. Не мога. Пречат ми всички онези страхове и предупреждения, насаждани цял живот в мен. В главата ми се завъртат като вихър думи като „незаконно“, „грешно“, „симпатизант“, „болест“. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да ги прогоня от главата си. Това са стари думи, думи от Портланд; и те, като старата Лена, трябва да останат зад оградата.

— Добре е — отвръща Сара вместо мен. — Просто е гладна.

— Добре съм — повтарям като ехо с петнайсет секунди закъснение.

Сара сяда на пейката и потупва празното току-що освободено от Скуиръл място до нея. Слава богу, че съм на самия край на масата и няма опасност някой непознат да се намести от другата ми страна. Сядам и забивам поглед в чинията. Очите на всички са вперени в мен. Минава време, минута може би, докато разговорите най-после се възобновяват и постепенно изграждат успокояваща бариера от звуци.