Лорън Оливър - Пандемониум

Изведнъж ми става кофти. Чувството за вина ме изгаря отвътре. Сигурно са ми дали най-хубавата стая и най-хубавото легло, може би единственото, а аз ги подозирах в какво ли не. Колко глупава съм била да вярвам на всички лъжи, които ни говореха за това място. Да си мисля, че Невалидните не са хора, а зверове, и да се страхувам да не ме разкъсат на парчета, ако случайно ме срещнат. А те ми спасиха живота и ми дадоха най-мекото легло, излекуваха ме и не искат нещо в отплата. Не мога да си го простя. Вече разбирам, че зверовете са от другата страна на оградата. Чудовища в униформи, които говорят мило, но изричат само лъжи и се усмихват докато ти прерязват гърлото.

Коридорът прави остър завой наляво и гласовете се засилват. Замирисва на готвено месо и стомахът ми се обажда на мига. Минавам покрай още няколко стаи. Повечето са спални помещения, но едната от тях е почти празна и всичките й стени са от рафтове.

Върху тях има няколко консерви с боб, наполовина празен чувал с брашно и колкото и странно да е една прашясала кафеварка, набутана дълбоко в ъгъла на най-горния рафт. В другия ъгъл има кофи, кутии от кафе и моп за миене на пода.

Вторият завой е надясно и коридорът неочаквано завършва с друга стая, много по-просторна и светла от останалите. По цялата къса стена е разположено голямо каменно корито, подобно на онова в моята стая. Над него се вижда рафт с десетина запалени газени лампи и техния пламък пълни помещението с мека жълтеникава светлина В центъра има две дълги тесни маси, заети и от двете страни с хора.

Щом влизам, разговорите спират рязко. Десетки очи се насочват към мен и изведнъж осъзнавам, че върху себе си нямам нищо, освен огромна мръсна тениска, покриваща едва половината от бедрата ми.

Мъжете седят рамо до рамо с жените. Хората са на различна възраст всички неизлекувани

— и това ми се струва толкова странно, толкова различно, че забравям да дишам от ужас. Отварям уста да кажа нещо, но от нея не излиза нито звук. Тишината е тежка като камък, очите им прогарят дупки в мен.

Рейвън ми се притичва на помощ.

— Сигурно си гладна — казва приятелски, изправя се и кима към седналото на края на масата момче. Момчето е на тринайсет, най-много четиринайсет години, слабо, жилесто и с белези от пъпки по кожата. — Скуиръл — свъсва вежди тя. Още едно странно име — катерица.

— Свърши ли с яденето?

Момчето поглежда нещастно в празната си чиния, сякаш се надява погледът му да материализира още малко храна.

— Да — отвръща тъжно то, откъсва поглед от чинията, колкото да ме погледне, и пак го забива в нея. Аз увивам ръце около корема си и свеждам глава.

— Тогава ставай. Лена няма къде да седне.

— Ама... — надига глас момчето, но Рейвън го смразява с поглед.

— Ставай, Скуиръл. Свърши нещо полезно. Провери гнездата за съобщения.

Скуиръл ми мята злобен поглед, но става и отнася чинията си в мивката. Пуска я така, че да изтрака по каменното дъно, и Рейвън, седнала отново на мястото си, го захапва на секундата:

— Който чупи — купи, нали знаеш?

Това предизвиква хихикания, момчето излиза шумно по каменните стъпала в далечния край на стаята, като набива нарочно крак.

— Сара, сипи на Лена да хапне — заповядва Рейвън и се връща към обяда си: купчинка с няколко лъжици сивкава каша, сипани в центъра на чинията.

Едно момиче с огромни очи и слабо като вейка телце скача пъргаво от стола си. Всъщност всички в стаята са ужасно мършави — виждам само рамене, лакти, ръбове и ъгли.

— Ей сега, Лена. Само минутка, и нося чинията — изчуруликва то.

Изглежда изпитва удоволствие от произнасянето на името ми, като че ли това е някаква специална привилегия.

То се отправя към ъгъла, където върху стара готварска печка на дърва стоят огромна очукана тенджера, прилична на казан, и покрит с кърпа тиган. До тях виждам хаотично натрупани, различни по размер и шарка чинии, прибори и няколко дъски за рязане.

За да стигна дотам, трябва да мина между двете маси. Краката ми и без това треперят от слабост, но докато си пробивам път, имам усещането, че всеки момент ще се огънат като желе. За моя изненада погледите на хората в стаята са различни. Женските са бързи и преценяващи; мъжките са горещи, парещи — като докосване, и отнемат дъха ми.

Тръгвам несигурно към печката. Сара ме чака и ми кима окуражително, сякаш съм бебе, макар че самата тя едва ли има повече от дванайсет години. Придвижвам се възможно най-близо до мивката, за да мога да се хвана за нея, ако залитна или се спъна.