Лорън Оливър: Пандемониум

— Да. Това е заслуга на Роуч, нашия готвач. Той може да направи добро ястие буквално от нищо. Хайде да не е чак добро, но със сигурност ще става за ядене.

— Роуч? Това ли е истинското му име?

Рейвън завършва плитката, мята я зад рамото си и започва друга.

— Не по-фалшиво от всяко друго име — казва разсеяно. — Роуч е живял цял живот в Пустошта. Родил се е в една база на юг, близо до Делауеър. Там са го кръстили така. Когато дойде тук, вече си беше Роуч, или Хлебарката.

— Ами Блу?

Изяждам едната питка и оставям чинията с втората на пода до леглото. Не искам да насилвам късмета си.

Рейвън се колебае за миг, после казва:

— Тя е родена тук, в тази база.

— И си я нарекла Блу заради сините й очи, нали?

Рейвън се изправя рязко и се обръща настрани.

— Ммм — промърморва без желание, отива до мивката, изключва газената лампа и пали едно от фенерчетата. Батерията му е толкова слаба, че стаята като че ли потъва в още по-дълбок мрак.

— Ами ти? — не млъквам аз.

Тя сочи към косата си и се усмихва:

— Косата ми е черна като гарван. Затова съм Рейвън. Не е много оригинално, нали?

— Имах предвид. къде си родена? Тук ли? В Пустошта?

Усмивката изчезва, угасва като свещ и аз изтръпвам. Въпросът ми изглежда я ядосва.

— Не — отговаря кратко тя. — Дойдох тук на петнайсет години.

Разбирам, че не бива да питам повече, но любопитството ми надделява.

— Сама ли дойде?

— Да.

Тя изгася и втората лампа, която продължава да пръска слаба синя светлина още няколко секунди, и тръгва към вратата.

— Рейвън значи гарван — казвам аз и тя замръзва на място с гръб към мен. — А какво е

истинското ти име? Как си се казвала, преди да дойдеш тук?

Тя остава неподвижна за момент, после се обръща бавно към мен. Ръцете й държат фенерчето ниско и лицето й остава в сянка. Очите й отразяват лунната светлина и проблясват в мрака като черни въглени.

— Време е да свикваш с това — казва тихо, но решително тя. — Всичко, което си била, животът, който си имала, хората, които си познавала... всичко става на прах. — Тя тръсва глава и казва твърдо: — За нас няма преди. Има само сега и онова, което идва след него.

После излиза с фенера в коридора и ме оставя в пълна тъмнина.

На следващата сутрин се събуждам гладна като вълк. Чинията с втората питка е тук и докато се мъча да я достигна, се търкулвам и падам на пода. Повдигам се на колене и виждам един бръмбар да изследва питката отблизо. Преди подобна гледка щеше да ме изстреля в тоалетната, но сега съм толкова гладна, че изобщо не ми пука. Первам насекомото, то изхвърча от чинията и се скатава в ъгъла. Хващам питката с две ръце, набутвам я в устата си и облизвам всеки пръст поотделно. Това определено не ми е достатъчно.

Хващам се за леглото и успявам да се изправя. За пръв път от дни съм във вертикално положение и за пръв път правя нещо различно от това да лазя до оставения в ъгъла леген, който използвам за тоалетна. Пълзейки в мрака с приведена между раменете глава и треперещи колене, приличам на животно. Напълно съм изгубила човешкия си облик накъде по пътя.

Тръгвам към вратата, но силите ми са толкова малко, че едвам се добирам до нея и останала без дъх се облягам тежко на страничната греда. Свеждам поглед, оглеждам се и установявам, че приличам на чапла с пълна торбичка под човката издут корем и тънки като вретено крака — като онези, които съм виждала из крайбрежните пещери в Портланд, и винаги съм се чудила как може да съществува създание без никакви пропорции на тялото.

Излизам от стаята в дълъг тъмен коридор с каменни стени и без прозорци. От дъното му се носят гласове, смях, скърцане на столове и плисък на течаща вода — характерни за всяка кухня звуци издавани от събрали се на вечеря хора. Опирам ръце в стените и тръгвам по тесния коридор по посока на гласовете, усещайки за пръв път, откакто съм тук, че имам крака, ръце и тяло. Спирам до една широка стая без врата и надниквам вътре. Едната й половина е пълна със санитарни материали и препарати за почистване — марля и огромни количества антибактериален препарат, стотици кутии със сапун, всякакви превръзки, — а в другата половина има четири тесни матрака поставени директно върху пода и затрупани с дрехи и одеяла. Продължавам надолу и се натъквам на друга стая. Решавам, че е спално помещение, защото тук матраците са наредени от стена до стена, покриват всеки сантиметър от пода, така че помещението сякаш е застлано с огромен юрган, съшит от парчета в различен цвят.