Лорън Оливър: Пандемониум

То ме поглежда разколебано, сякаш не е сигурно, че си заслужавам усилията, и за момент заприличва на братовчедка ми Джейн, когато слага ръце на кръста и ме поглежда с подозрение, като че ли не вярва, че ще се справя с поставената ми от нея задача. Бързо затварям очи, за да спра напиращите спомени, да върна обратно в миналото потока от вече мъртви за мен образи и лица.

— Благодаря ти — изричам пресипнало.

Момичето свива рамене.

— Пак заповядай — казва нехайно и изглежда искрено. После придърпва стола до леглото ми и сяда. Косата му е дълга и черна, вързана на плитка над лявото ухо. Зад него се вижда белегът от процедурата — трите точки, подредени точно както при Алекс. Белега го има, но момичето очевадно не е излекувано. Щом е тук, от другата страна на оградата, значи е Невалидна.

Опитвам се да се изправя и да седна, но успявам да се задържа само няколко секунди, после, изтощена от усилието, облягам глава на стената. Сякаш съм кученце, което се бори за живота си. Болката зад очите ми е непоносима, а когато най-после успявам да извъртя поглед надолу и да се огледам, виждам, че цялата съм в рани. Има ги всякакви — порязвания, ожулвания, натъртвания и следи от ухапвания на насекоми.

Купата, която донесе момичето, е пълна с някаква сивкава каша, нашарена със зелени точици. То я поднася към мен, но в последния момент спира нерешително.

— Ще можеш ли да я държиш сама?

— Разбира се, че ще мога — сопвам се аз доста по-остро, отколкото исках.

Купата се оказва много по-тежка от очакваното и изисква огромни усилия да я вдигна до устните си, но все пак успявам. Гърлото ми е пресъхнало, като че ли някой го е напълнил с пясък. Странната смес изгаря небцето ми. И въпреки че в мен остава странен дъх на плесен, започвам да гълтам, да сърбам и омитам кашата до дъно.

— По-бавно — предупреждава ме момичето, но аз не мога да се спра. Гладът — тъмен и непобедим, чегърта вътрешностите ми и аз съм готова да изям и глинената купа, за да го заситя. Кашата свършва бързо и въпреки че червата ми започват да се бунтуват, на мен не ми е достатъчно.

— Ще повърнеш — клати глава момичето и взима празната купа от ръцете ми.

— Има ли още? — питам я аз.

— След малко ще ти дам.

— Моля те, сипи ми сега!

Гладът е навила се е в корема ми змия, която разяжда червата ми.

То въздъхва, става и изчезва в тъмния коридор. Разговорите отвън стават все по-ясни, шумът нараства прогресивно и изведнъж замира рязко. Настъпва тишина. Чернокосото момиче се връща с втора пълна с каша купа. Взимам я от ръцете му и то сяда на стола, вдига колене и подпира брадичката си на тях, както правят децата. Коленете му са кафеникави и кльощави.

— Е — вдига брадичката си то, — откъде премина границата? — Но щом вижда колебанието ми, веднага добавя: — Няма нищо. Ако не ти се говори за това, недей.

— Не, няма проблем — казвам и отпивам от купата. Този път поглъщам съдържанието й много по-бавно, наслаждавайки се на странния вкус на земя. Кашата е много гъста, сякаш е приготвена от камъни, и от това, което знам за живота в Пустошта, няма да се учудя, ако излезе точно така. Алекс ми беше казал, че хората тук са се научили да оцеляват с минимално количество храна.

— Идвам от Портланд — казвам и поглеждам дъното на купата. То е празно, но змията в корема ми продължава да смуче и гризе. — Нямам представа къде се намирам сега.

— На няколко километра от Рочестър — осведомява ме момичето.

— Рочестър, в Ню Хампшър ли имаш предвид? — зяпвам невярващо.

— Да — смее се то. — Сигурно си се лутала цяла вечност из храсталаците. От колко време си сама?

— Не знам. — Облягам глава на стената. Рочестър, Ню Хампшър. Явно съм тръгнала на юг, покрай граничната стена, и незнайно как съм се оказала на осемдесет километра югозападно от Портланд. Затварям очи. Умората отново ме надвива, въпреки че през последните дни не правя нищо друго, освен да спя. — Изгубила съм представа за времето.

— Брей, много печена — казва момичето. Не знам какво значи да си „печен“, но мисля, че се досещам. — Как успя да минеш?

— Аз... не бях сама — казвам и змията в стомаха ми застива с отворена уста. — Планът ни беше да минем заедно.

— Били сте двама, така ли? — пронизва ме с поглед то. Очите му са големи и черни като косата. — С приятелка ли си тръгнала?

Не знам какво да отговоря. С приятел? С най-добрия ми приятел. С любимия? Или с голямата ми любов? Все още не съм свикнала с тази дума, все още ми се струва светотатство да я изрека, затова просто кимам.