Лорън Оливър: Пандемониум

При всяко събуждане онова момиче с черната коса и острите черти е там, поднася ми вода или притиска студена кърпа до челото ми. Ръцете й миришат на дим и на бор.

И през цялото време зад този трескав ритъм, зад мятането от будно състояние до несвяст и обратно, зад това редуване на горещи вълни с кучешки студ пулсира думата, която момичето повтаря непрестанно, толкова често, че тя влиза в сънищата ми, разсейва тъмнината в тях и ме измъква от гъстата тиня: спасена, спасена, спасена. „Ти си спасена. Ти си в безопасност“.

Най-после, след не знам колко време, треската отминава и сякаш понесена от бавна и мощна вълна, постепенно достигам до брега, който разделя съзнанието от безсъзнанието.

Преди да видя нещата, първо ги усещам: чувам тракане на чинии и приглушени разговори, долавям миризма на пържено и първата ми мисъл е, че съм си у дома, в къщата на леля Каръл, и чакам да ме извикат за закуска — утрин като всяка друга.

Но после нахлуват спомените — бягството с Алекс, преследването, страшните самотни дни и нощи в Пустошта. Връщат се като шамар, аз потръпвам, отварям очи и се опитвам да седна, но тялото не ме слуша. Успявам единствено да надигна глава; останалата част от мен остава неподвижна, сякаш е вградена в камък.

Тъмнокосото момиче — сигурно то ме е намерило и довело тук (където и да е това „тук“) — стои в ъгъла пред мивка с голямо каменно корито. Явно ме чува, докато пъшкам, и се обръща към мен.

— Полека — казва тя, вдига мокрите си ръце и избърсва потта от челото.

Оглеждам момичето внимателно. Чертите на лицето му се изострени, очите са големи и напрегнати като на диво животно. Зъбите са дребни, прекалено дребни за тази голяма уста, и леко криви.

То прекосява стаята, навежда се над мен и добавя:

— Цял ден беше в безсъзнание.

— Къде съм? — грача аз. Гласът ми реже като трион, в първия момент не мога да го разпозная.

— В основната база — казва то и ме оглежда внимателно — Така го наричаме ние.

— Искам да кажа. — Започвам да се боря със себе си, опитвам се да сглобя картинката на случилото се, да подредя събитията от минутата, когато прескочих онази ограда, но в главата ми е само Алекс. — Имам предвид това ли е Пустошта?

Странна сянка — на подозрение може би — минава по лицето на момичето.

— Да, това е свободната зона — отговаря предпазливо, става и без да каже повече нищо, изчезва през тъмния коридор. Някъде оттам, от вътрешността на къщата, долитат гласове, надига се бурен смях. Сърцето ми се свива от страх. Дали не сгреших, като споменах за Пустошта? Може тези хора да се окажат опасни. Досега не съм чувала някой да нарича нерегулираните земи „свободна зона“.

Но не, които и да са те, явно са на моя страна. Спасили са ме и дни наред са се грижили за мен. През цялото време животът ми е зависел от тяхната милост.

С големи усилия успявам да се надигна и с дълбока въздишка облягам глава на твърдата каменна стена зад мен. Цялата стая е каменна — груб каменен под, каменни стени, покрити на места с тънък слой мухъл, каменно корито с ръждясал кран останал кой знае откога. Нарът, на който лежа, е твърд и тесен, застлан със стари юргани. Той, няколкото кофи под старовремската мивка и един дървен стол — ето цялата мебелировка. Стаята няма прозорци и единствената светлина идва от два фенера на батерии, които разпръскват из помещението слаба синкава светлина.

На една от стените виси малък дървен кръст с прикован на него човек. Познавам този символ, той принадлежи на една от старите религии от времето, преди да намерят лечение за делириума, но не мога да си спомня на коя от всичките беше.

Ненадейно се пренасям в първи курс на гимназията в часа по история. Виждам госпожа Денвър, учителката ни по история в Портланд, да ни фиксира със змийските си очи зад огромните очила, да забива пръст в учебника и да почуква по него.

— Виждате ли? Разбирате ли сега? Тези стари религии до една проповядват любов. До една са заразени с делириум, пропити са с тази болест.

Тогава, разбира се, това изглеждаше ужасно. И вярно.

Любов — най-страшното от всички страшни неща.

Любов, която те убива.

Алекс.

И двамата боледувахме от нея.

Алекс.

Той умря.

Алекс.

А ти не.

— Намерихме те полумъртва — казва спокойно и с равен тон момичето, когато се връща в стаята. С двете си ръце държи глинена купа и я носи внимателно към леглото. — Дори по-зле. Не вярвахме, че ще прескочиш трапа. Но аз реших, че сме длъжни да опитаме.