Лорън Оливър - Пандемониум

И какво ми отнеха.

Стомахът ми е празен, но аз непрекъснато повръщам. Изкарвам слюнка и въздух и ги пръскам по килима от листа от двете ми страни. Над главата си чувам бодрата песен на птиците. Някакво животинче се приближава, за да разбере какво става, после бързо се шмугва обратно в шубраците.

Мисли, мисли, момиче. Мисли за Алекс. Мисли какво би направил той на твое място.

Той е тук. До теб. Представи си го.

Събличам тениската, разпарям я, избирам най-чистото парче и го стягам около гърдите си, за да притисне раната и да спре кръвта. Не знам къде се намирам, нито накъде отивам. Знам само, че трябва да продължа напред, все по-навътре и все по-далеч от загражденията, от кучетата, от пушките и от... Алекс.

Не. Алекс е тук. Трябва да си го представиш.

И аз продължавам стъпка по стъпка, борейки се с тръните, пчелите, комарите, ниските клони на дърветата и с кръжащите в натежалия от мъгла въздух какви ли не мушици. Най-после достигам някаква река, влизам в нея, но изтощението ми е толкова голямо, че течението й едва не ме отнася. През нощта руква силен и леденостуден дъжд. Трепереща от студ и умора, аз се сгушвам между корените на гигантски дъб. В тъмнината около мен невидими животни пищят, пръхтят и шумолят и ме плашат толкова много, че не мога да затворя очи. Мисля си, че ако заспя, ще умра.

Затова продължавам напред. Стъпка по стъпка, после сантиметър по сантиметър.

Когато краката ми отказват, оваляна в прах и кал, и с вкус на пожар в устата, продължавам да пълзя.

Пълзя и ровя твърдата земя с нокти като червей.

Ето как се роди новата Лена.

Идва момент, когато не мога повече да се движа, не мога да измина дори един сантиметър. Отпускам глава на земята и чакам смъртта. Умората не ми позволява да заспя. Отварям очи и поглеждам нагоре. Над мен е непрогледен мрак, гората от двете ми страни не пропуска нито лъч светлина, само свирещият зловеща погребална песен вятър разклаща клоните й. Загледана в мрака, виждам погребението си като на филм. Виждам как ме спускат в някаква тъмна и тясна дупка, виждам леля Каръл и Хана, майка ми и сестра ми също са тук, и дори отдавна починалият ми баща. Всички гледат как спускат тялото ми в гроба и пеят тъжни песни.

Попадам в дълъг черен тунел, тъмен и влажен, но не ме е страх, защото знам, че Алекс ме чака от другата страна. Стои на изхода и се усмихва, окъпан в слънчева светлина, протяга ръце към мен. Вика ме...

„Хей! Хей!“

„Събуди се!“

— Хей, събуди се! Хайде, отвори очи!

Гласът ме изважда от тунела. Отварям очи, но когато вместо лицето на Алекс виждам нечие друго, непознато, с дребни сурови черти, разочарованието ме залива като студен душ. Мозъкът ми блокира и светът около мен заприличва на счупено огледало. Очите ми не възприемат целия образ, а само парченца от пъзел, които не ми говорят нищо — черна коса, голям остър нос, яркозелени очи.

— Хайде, момиче, ела на себе си. Брам, къде е водата, за Бога?

Някой пъха ръка под главата ми и изведнъж спасението идва. Леденостудената течност връща живота в мен, изпълва устата ми, слиза по гърлото, мокри брадичката и отмива вкуса на прах и дим. В първия момент се задавям, започвам да кашлям и едва не се разплаквам. Но после успявам да преглътна, отварям уста и започвам да лоча като куче. Ръката продължава да придържа главата ми и гласът ми нашепва окуражително:

— Точно така. Пий колкото искаш. Вече си добре. Вече си в безопасност.

Ето как се раждат хората. В началото са напълно безпомощни, но щом се сгушат в нечии силни ръце, започват лакомо да сучат.

Треската ме поваля отново. Заспивам, будя се рядко и за малко, и спомените от будните часове са несвързани и неясни. Помня ръката под главата си. Помня още, че други ръце ме държат и други гласове ми говорят. Някой ме вдига и понася нанякъде и над мен се завърта калейдоскоп от зелено във всичките му нюанси, размесено с малки парченца синьо небе. По някое време надушвам дим от огън, усещам нещо студено и мокро по кожата си и дочувам приглушени разговори. Друг път се събуждам с пареща болка някъде отстрани по тялото ми, някой допира парче лед до мен и с него идва и облекчението. Помня още, че краката ми лежат върху нещо меко и приятно.

А във времето между тези усещания има само кошмари, неспирен низ от сънища, каквито не съм сънувала досега. Сънища, пълни с експлозии и насилие. Сънища с топяща се в пожарища човешка плът и черепи, превърнати от пламъците в черни въглени.

Редят се кошмар след кошмар и в нито един не успявам да достигна до Алекс. Той върви пред мен в тунела, но щом протегна ръка, неизменно изчезва през светлия изход.