Лорън Оливър - Пандемониум

Там бях по-близо до Алекс. Той беше от другата страна на онзи дълъг и тъмен тунел и ако можех да изпълзя от мрака му, може би щях да го намеря.

— Водата е готова — съобщава най-после Сара.

Процесът е убийствено бавен: пълним едно от коритата с топлата вода и Сара изсипва в него точно количество сапун, без да губи нито капчица. Това е поредната мъдрост, която научавам за Пустошта: всичко се употребява, после се употребява отново и отново, мери се и се разпределя на точни порции, за да стигне за дълго време.

— Ами Рейвън? — питам и потапям ръце в горещата вода. — Какво ще ми кажеш за нея?

Лицето на Сара светва. Явно е, че обича Рейвън с цялото си сърце.

— Каква е нейната история? Откъде е дошла? — продължавам с въпросите аз.

Не знам защо питам за нея. Просто съм любопитна да разбера как е възможно едно момиче да се превърне в толкова самоуверена и сурова личност, че да стане лидер сред мнозина мъже.

Лицето на Сара отново потъмнява.

— Няма преди — казва кратко тя и замлъква, за пръв път през последния час.

Двете измиваме съдовете без повече разговори.

Когато привършваме и идва време Сара да се заеме с облеклото ми, тя отново става приказлива. Повежда ме към малка стая, която по пътя си към кухнята погрешно бях взела за спалня, но сега виждам, че подът е покрит не с дюшеци, а с пръснати дрехи, има ги на купища навсякъде — по пода и по рафтовете по стените.

— Това е гардеробът ни. — Тя прави широк жест с ръка и се смее.

— Откъде са тези дрехи? — ахвам и влизам в стаята, стъпвайки внимателно между разпилените ризи, панталони и чорапи. Всеки сантиметър от пода е покрит с някакъв плат.

— Намираме ги — отвръща мъгляво тя и изведнъж се ядосва. — Бомбите не им свършиха работа. Зомбитата излъгаха, че са разчистили всичко, както лъжат и за останалото.

— Зомбитата ли?

Сара се засмива.

— Така наричаме излекуваните след процедурата. Рейвън казва, че са също като зомбита. Казва също, че лечението им изпива ума.

— Това не е вярно — възразявам неволно, готова да я поправя, да кажа, че онова, което ни изпива ума, е любовта. Излекуваните от болестта „любов са по-близо до Бог“. Това е стар постулат от книгата „Ш-ш-т“. Лечението ни освобождава от силните емоции, прояснява мисълта и чувствата...

Но в същия момент се сещам за стъкления поглед на леля Каръл и за безизразното лице на сестра ми и си признавам, че думата „зомби“ е добро определение. Признавам си също, че всички исторически книги, както и учителите, ни лъжеха за прочистването. По време на бомбената кампания е трябвало да изчистят изцяло Пустошта от невалидните. Според тях сега те вече не съществуват.

— Ако си умен, значи ти пука. А щом ти пука, значи обичаш.

— И това ли научи от Рейвън?

Тя се усмихва отново и кима.

— Рейвън е много умна.

Налага се да поровя малко, но в крайна сметка намирам чифт панталони във войнишко зелено и памучна фланелка с дълги ръкави. Струва ми се противно да облека бельото на друг човек, затова оставам с моето. Сара ме моли да изпробвам новия си тоалет. Тази работа явно я забавлява и тя продължава да рови, търсейки други варианти за моя тоалет, и настоява да изпробвам всичките. За пръв път се държи като нормално дете, но когато я моля да се обърне, за да мога да се преоблека, тя ме зяпва, сякаш съм излязла от лудница. Предполагам, че тук човек не може да се надява на уединение. В крайна сметка тя свива рамене и обръща глава към стената.

Най-после свалям залепналата на гърба ми от дни блуза. Чувството е незаменимо. Мириша лошо и направо умирам за един душ, но на първо време се задоволявам с новите относително чисти дрехи. Панталоните ми стоят добре, малко са широки, но когато ги навивам няколко пъти на кръста и ги пристягам с една връв, изглеждат дори кокетни. Блузката е мека и удобна.

— Не е зле — коментира Сара, обърнала отново лице към мен. — Постепенно заприличваш на човек.

— Благодаря.

— Казах „заприличваш“ — киска се тя.

— Тогава благодаря наполовина.

С обувките нещата се оказват по-трудни. Повечето хора в Пустошта ходят боси през лятото и Сара гордо ми показва стъпалата си — тъмнокафяви, груби и с големи мазоли. След дълго ровене все пак успяваме да намерим чифт маратонки, един номер по-големи от моя, но с дебели чорапи ми лепват идеално.

Навеждам се да ги завържа и в съзнанието ми нахлува нова вълна от спомени. Толкова пъти съм го правила — преди всяка тренировка, седнала до Хана в съблекалнята с цял рояк момичета, сред смях и препирни коя е по-добра в кроса и коя в бягането с препятствия — и винаги съм го приемала за даденост, нещо маловажно, нещо съвсем обикновено. Не разбирах какво имам.