Йен Макдональд - Беглец по равнините

Теджендра вдигна настолната лампа като бухалка:

— Спри. Не те познавам.

— Аз съм. Еверет. Еверет.

— Да. Може би. Но моят Еверет ли си? Моят син?

Няма само едно „ти“ — беше казал Теджендра една хубава лятна вечер в парка Парламент Хил, съзерцавайки маранята над мързеливия Лондон. — Има много „ти“.

— Разбира се, че съм аз! — извика Еверет.

— Разбира се, че ще го твърдиш.

Сам беше казал на Сен, че според него Шарлът Вилие и светлокосият мъж в хубав костюм са един и същи човек от паралелни светове. Шарлът и Чарлз. Изобщо не биха се затруднили да доведат друг Еверет Синг от различна равнина, за да заблудят Теджендра. Някъде там, толкова далеч, на собствения му свят, докато Еверет отпиваше от капучиното си край дъждовната пиаца пред Ковънт Гардън, Колет му беше казала за друга равнина, З 4, идентична почти във всяко отношение със З 10, с изключение на политиката и нещо, което се беше случило с луната. Там трябваше да има още един Еверет Синг.

— Повярвай ми!

— Убеди ме!

Нещо, което знаем само аз и баща ми , помисли си Еверет.

— Щяхме да ходим в ИСИ, за да чуем лекция по въпросите на нанотехнологиите.

— Това им е известно. Отвлякоха ме там.

— „Уайт Харт Лейн“. Втори ноември. Бихме „Интер Милано“ с три на едно. Гарет Бейл отбеляза хеттрик.

— Половин Лондон си спомня този мач.

— Вини ни снима. Как ядем пица.

Настъпи мълчание.

— Трябва ми нещо повече — каза Теджендра.

— Кулинарните вечери! — възкликна Еверет. — Ти готвеше тайландско.

— Да.

— Аз готвех мексиканско.

— Какво приготвяше?

— Чили. Със…

— С какво?

— Шоколад. — Шоколад в чилито. Чили в шоколада.

Лампата падна от ръцете на Теджендра.

— Сине — каза простичко, — съжалявам. Трябваше да се уверя.

И Еверет нямаше идея какво да направи, какво да каже. Може би „здравей“. Може би здраво ръкостискане. Може би остроумна реплика като персонаж в компютърна игра. Може би просто трябваше да го удари по рамото: Как е, тате? След това всичко преля от неяснотата какво да каже до несигурността какво чувства. Двамата се прегърнаха. Разделиха се; погледнаха се. Отново се прегърнаха. Еверет притисна силно баща си, притисна го с всичка сила, прегръдка, от която никога нямаше да го изпусне. Но прегръдката приключи. Винаги става така, а после е неловко. Двамата отстъпиха един от друг.

— Успял си да го задействаш — каза Теджендра. — Набора от данни.

— Инфундибулума — каза Еверет. — Връзките на обувките ти.

Теджендра поклати глава, старият пенджабски жест, който означаваше да/добре/донякъде.

— Знаех си, че ще схванеш.

— А ако не бях успял?

— Щеше да се сетиш по друг начин. Баща ти те познава добре. Може ли да го видя?

Еверет остави Доктор Квантум на бюрото. Щракна иконата на Инфундибулума. Екранът се изпълни с бавно въртящата се, сияйна, възлеста мрежа на Целостта от светове. Теджендра се приведе над компютъра. Дисплеят огря лицето му в зелено.

— Фрактални, седемизмерни, запечатани възли — каза той. На лицето му имаше изражение, което Еверет бе виждал, когато баща му обясняваше как работи реално вселената. Беше без значение дали Еверет разбираше, или не, по-важното бе, че улавяше от светлината, усещаше нещо от разгорещеното му вълнение. Научен поглед: Теджендра виждаше по-голямата вселена, начина, по който всичко беше свързано: чудото. — Красива, красива работа, Ев. Красива.

„Красиво“ в смисъла, който само един учен можеше да вложи в думата. Красотата беше в сърцето на физиката: законите на реалността, математиката, която ги обясняваше по толкова прецизен начин, винаги бяха прости, елегантни, красиви. Истинни. Сърцето на Еверет щеше да се пръсне от гордост. Нямаше по-голяма похвала.

— Джентълмени, не искам да ви подканям — намеси се капитан Анастейзия.

Теджендра не вдигна очи.

— Татко, трябва да се измъкваме оттук — каза Еверет. — Трябва да се качим при порталите.

Все още нищо не беше приключило. Трябваше да се добере до нивото на порталите. Трябваше да задейства Портала на Хайзенберг и да го отвори. Трябваше да направят скок до Роудинг Роуд, да излязат от нищото в нощта преди Коледа в собствената му всекидневна, докато Теджендра поддържаше портала отворен. Трябваше да ги вземе със себе си по обратния път, след което за последно да преминат през портала, но до някой много далечен свят, място, където никога нямаше да ги открият.

— Татко!

Теджендра се отърси от вглъбеността.