Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Нали не забрави да вземеш… знаеш кое? — поинтересува се Макхинлит.

Еверет удари с ръка по раницата си. Шарки вече беше отключил с шперц прозореца. Пристъпиха в наполовина завършеното фоайе, което Еверет бе видял на камерата на Сен. Изображенията на Доктор Квантум не можеха да предадат както трябва мириса на прах, бетон, гипс и дърво.

— Водете, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

Еверет извика графиката на Тайрон Тауър и приближи двайсет и втори етаж. Вдигна таблета, за да сравни снимката с реалността.

— През тези завеси — посочи той. Беше настроил Доктор Квантум така, че картата да се преориентира при всеки завой по коридора.

— Мислиш ли, че ще има пазачи? — попита Макхинлит. Той положи ръка на един от издутите си джобове, където безпогрешно можеха да бъдат разпознати очертанията на ударния пистолет.

— Не видях пазачи — отговори Еверет. Капитан Анастейзия повдигна вежда. — Искам да кажа, Сен не видя пазачи. — Той забеляза как Шарки прибра пешовете на шлифера си, както и че помръднаха тежко и вдървено, сякаш във вътрешността им бяха укрити стоманените дула на оръжия. — Ето тук. Това е коридорът. — Единствената разлика между снимката и реалността бе отсъствието на количката на камериерката. — Последната врата вляво.

И ето че вече беше тук. На двайсет и втория етаж, в коридора, където между него и баща му имаше само една врата. Всичко обаче се случваше толкова внезапно, толкова набързо, че Еверет не се чувстваше готов.

Капитан Анастейзия почука с пръст на вратата.

— Доктор Синг?

Никакъв отговор.

— „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него“ — каза Шарки.

— Тишина, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия почука отново. — Доктор Синг. Казвам се капитан Анастейзия Сикссмит от въздушен кораб Евърнес . С мен е синът ви, Еверет. — Тя кимна на Еверет.

— Татко? — Той притисна буза във вратата. — Татко? Чуваш ли ме? Вътре ли си?

Никакъв отговор. Нито звук от раздвижване. Ами ако не беше вътре? Ами ако го бяха отвели някъде другаде, докато Еверет беше пазарувал за коледни вечери, бягал през покриви, сражавал с членовете на семейство Бромли, кроял планове за освобождението му? Ами ако бе закъснял прекалено много? Можеше да са го завели на друго, далеч по-сигурно място; можеше да са го преместили на съвсем различен свят.

Капитан Анастейзия отново почука на вратата.

— Доктор Синг, препоръчвам ви да се отдръпнете. Мистър Макхинлит, разбийте я.

— Мадам.

Макхинлит извади инструмент от един от множеството си джобове. Боравеше с него внимателно, сякаш бе малка, но силно отровна змия. Той приклекна пред ключалката на вратата. Еверет не успяваше да разпознае устройството; изглеждаше пределно просто — две плоски лопатки с дължината на кутрето, с дебелината на лист хартия. И двете бяха силно изострени в краищата си. Макхинлит пъхна двете лопатки в цепнатината между вратата и рамката точно над ключалката, една над друга. Долната натисна докрай, докато не се скри. Извади кука от друг джоб и си поигра малко под ключалката, като си мърмореше под носа, докато не улови лопатката и не я изтегли, но от другата страна на езика.

— Отдръпнете се — нареди той, взе лопатките в двете си ръце и издърпа силно към себе си. Вратата се люшна леко навътре. Макхинлит вдигна едната лопатка. Втората висеше под нея, окачена на невидима нишка. Нановлакно, осъзна Еверет. — Ето защо не пипаш с пръсти — обясни Макхинлит.

Езикът на бравата бе напълно и гладко прерязан.

Капитан Анастейзия бутна вратата. Гледаха в първата от няколко стаи. Беше тъмна; Еверет придоби усещането за дивани, столове, писалища, комптаторна станция. Велосипед, монтиран върху тренажор. Шосеен велосипед с карбонова рамка „Милани“ и чашки „Шимано“. Велосипед, който Еверет за последно бе видял да изчезва в багажника на автомобил „Ауди“ на улица „Мол“. Една врата по-нататък водеше до по-добре осветена стая. В рамката ѝ, на фона на светлината, се очертаваше силуетът на нечия фигура. Държеше в ръце настолна лампа като оръжие.

— Татко?

Фигурата вдигна ръка. Блеснаха светлини, които заслепиха спасителния отряд. Еверет премигна няколко пъти, за да проясни зрението си. Нисък мъж, кафява кожа, кафяви очи; с лека, стегната физика без излишни килограми като при мнозина индийски мъже на средна възраст. Носеше долнище на анцуг „Кентърбъри“ и тениска. Беше бос, сякаш току-що бе станал от леглото и облякъл първата попаднала му дреха. Той. Той, о, съвсем той, напълно той, изцяло той, абсолютно той! След което всички размисли по въпроса приключиха и Еверет се хвърли към баща си.