Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Приближи ни, Сен — прошепна капитан Анастейзия. — Леко и внимателно. Предполага се, че сме осакатени. — Тотнъм Корт Роуд приличаше на неонов разрез; на юг Сохо беше бляскав възел от светлини. Няколко заблудени снежинки налетяха срещу големия прозорец и паднаха надолу, блещукайки в уличното сияние; зимата отново настъпваше. — Стоп машини, мис Сикссмит. — Сен дръпна всички лостове в неутрална позиция. Евърнес увисна неподвижно на половин километър от Тайрон Тауър. — Мистър Шарки, излъчете сигнал по спешност.

— „Дънсфолд“, „Дънсфолд“, въздушен кораб Евърнес , имаме извънредно положение — каза Шарки в микрофона. — Изгубихме мощност. Нямаме двигателна сила.

— Евърнес , прието — отвърна дънсфолдският авиодиспечер. Беше същият човек, който поздрави капитан Анастейзия за победата срещу семейство Бромли. Вече не звучеше толкова жизнерадостно. — На дрейф ли сте?

— Можем да се задържим на място — каза Шарки.

— Уведомете ни за позицията ви.

Шарки прочете поредица от цифри.

— Благодаря, Евърнес . Приемаме и радарния ви сигнал. Разполагате ли с нещо приблизително?

— Два часа за възстановяване на задвижваща мощност — отговори Шарки.

— Ще излъчим стандартно предупреждение за опасност до всички в околното въздушно пространство. Поне случихте на тиха вечер, Евърнес .

— Ще ви уведомим, когато възстановим мощностите. Край.

Капитан Анастейзия изчака точно две секунди, след което взе интеркома:

— Мистър Макхинлит, готови сме. Пуснете дрона. Мистър Шарки, на камерата, моля.

Екраните над главите им оживяха, но Еверет, от любимото си място до стъклото, имаше най-добър изглед. Дронът се стрелна изпод Евърнес , увисна за момент в открития въздух, след което накара перките си да се извият и под управлението на Макхинлит избръмча по посока на Тайрон Тауър. Беше малък, насекомоподобен дрон за инспекции, предназначен за достъп до онези места по корпуса на кораба, където не е безопасно за хора. Нямаше място, което Макхинлит да счита за достатъчно опасно, но пазеше този дрон, защото беше умна технология с добър дизайн, а той харесваше умните, добре направени неща. Дизайнът на самия дрон доста напомняше на видеоробота, който Еверет бе видял в клипа на Колет; същия, който бе направил обратен скок от З 2: четири перки, крака и процесорно ядро. Функционалният дизайн си оставаше функционален където и да е из вселените.

Дронът теглеше след себе си въже, тънка като косъм нановъглеродна нишка със здравината на диамант. Когато Макхинлит показа макарата на Еверет, го бе предупредил да пази пръстите си от нея.

— Ще останеш без тях, клъц-клъц — рече той. — Толкова чисто, че няма и да усетиш.

Толкова фина, че беше невидима на камерите с ниска разделителна способност, но независимо от това на Еверет му се стори, че успя да зърне как лъсва на светлината, като слънчев лъч, уловен от паяжина, когато въжето пресече един от прожекторните лъчи. Сега мониторите превключиха на камерата от дрона. Макхинлит го снижи надолу и надолу чак до двайсет и втория етаж, след което спусна абордажната кука около раменете на строга на вид жена воин с шлем, застанала зад щит. И затегна примката.

— Мистър Шарки, мистър Синг, към товарния отсек.

Еверет никога не беше долавял такава сериозност в тона на капитан Анастейзия. Сега. Сега беше времето. Той не беше готов. Трябваше да се подготви; трябваше да обмисли внимателно онова, което ще направи. Нямаше време. Трябваше да е готов. Имаше думи, които трябваше да произнесе. Имаше сбогувания. Видя, че и Сен го е осъзнала, че е настъпило времето двамата да се разделят завинаги, че само след няколко мига той ще напусне мостика и ще изчезне завинаги.

— Еверет Синг!

Никога не беше виждал по-бяло лице, по-бледо ледени очи.

— Сен…

— Идвам с теб.

— Остани тук! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

— Идвам. Искам да бъда с Еверет.

Куртката ѝ беше закопчана догоре. Вече беше сложила едната си ръкавица, преметнала мешка през рамо.

— Остани с кораба.

— Не! — Тя напусна контролния пулт.

— Евърнес е ваш, мис Сикссмит. Имате командването.

Торбата се изплъзна от рамото на Сен и падна на пода. Тя отстъпи. Като майка Анастейзия Сикссмит нямаше как да спре Сен. Като капитан обаче, без дори да издаде директна заповед, можеше да застави Сен да ѝ се подчини. Това беше корабът. Очите на момичето изглеждаха така, сякаш през тях се бе протегнало най-мрачното нещо и бе разкъсало сърцето ѝ. Устните ѝ се разтвориха неразбиращо.