Йен Макдональд - Беглец по равнините

Шарки беше на пулта си, бутнал едната слушалка към темето си. Еверет не се съмняваше, че пушките все още се намират в подплатата на шлифера му. Шарки разговорливият, бърз с цитатите от словото Божие и разточителен в маниерите си на южняшки джентълмен. И колко от това беше истина? Когато си далеч от дома, когато си изгнаник, се покриваш от горе до долу с истории. Отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен , така наричаше себе си той. Вратар, математик, пътешественик, беглец по равнините , беше отвърнал Еверет. Повториш ли го достатъчно пъти, ще се превърне в истина.

Макхинлит: отвън на корпуса под това кристално небе, люлееше се на въжето си високо над лондонските кули и се смееше като дявол, докато подготвяше инженерния номер, с чиято помощ щяха да измамят дънсфолдския Контрол на въздушното движение. Макхинлит: роден в Глазгоу, но не и шотландец; индийска ДНК, но не и пенджабец. Ветровик. Човекът е онова, което сам избере да бъде.

Капитан Анастейзия: изящество, власт и достойнство, дори и при положение че половината ѝ ухо беше скъсано. Устата, с класа, дръзка. Еверет се ужасяваше от нея; и я обожаваше. Можеше вечно да ѝ носи горещо какао с щипка чили. Ти си всичко онова, на което се възхищавам, помисли си той. Бих желал да бъда като теб. Бих желал да съм ти.

Сен. Не можеше да я погледне. Толкова лека и фриволна, кичеше Евърнес с коледна украса — от всяко ъгълче и всяка окачалка на мостика премигваха светлинки. Толкова сериозна и съсредоточена на руля, докато направляваше кораба над лондонските празнични светлини. Нацупеното ѝ изражение, което се превръщаше в широки усмивки; лукавството и спонтанността ѝ; гордостта, която тутакси се превръщаше в нападателност. Насладата ѝ от всичко лъскаво и бона.

Семейството е семейство, когато го има , беше казала капитан Анастейзия. Щеше ли семейството му да се появи, когато отново събереше неговите части, на някой свят, който приличаше достатъчно на онзи, откъдето бяха дошли, заради версията на предишния им живот, която трябваше някак да направят възможна? Онзи живот обаче вече го нямаше. Майка му и баща му се бяха разделили. Кой беше той, че да опитва да ги събере насила в цял един нов свят? Отново ли щяха да се разделят? Или просто щеше да предизвика окончателната им раздяла: мама и Виктъри-Роуз, татко и Еверет, завинаги разделени в различни вселени? Шокът от подобна мисъл бе дълбок и мрачен, сърцето му се сви, защото най-после осъзна, че всяко взето от него решение беше накарало някой друг да плати висока и ужасна цена. В екшън филмите никога не ставаше така. Никога нямаше последици.

— Мистър Шарки — каза заповедно капитан Анастейзия.

Шарки щракна един ключ.

— Контролна кула „Дънсфолд“, контролна кула „Дънсфолд“, тук въздушен кораб Евърнес .

— Приемаме, Евърнес , тук „Дънсфолд“.

— Разрешение за летателен план Хакни Грейт Порт — Бристол Грейт Порт.

— Прието. За Коледа ли се прибира капитан Ани? — попита авиодиспечерът.

Тонът му бе самонадеян и шеговит. Еверет чуваше радостните подвиквания някъде от другата страна на линията. Капитан Анастейзия придърпа един микрофон:

— Не, „Дънсфолд“. Отиваме на ремонтен док.

— Нямаме ли си ремонтни докове в Хакни? — продължи в същия дух нахаканият диспечер.

— Не и толкова евтини — отговори капитан Анастейзия.

Още смехове в контролната кула. На мостика на Евърнес настроението бе сериозно и настръхнало.

— Окей, Евърнес , имате разрешение да продължите по първоначалния курс две-шейсет-осем градуса, дванайсет минути, трийсет секунди за управление от Контрол на въздушното движение „Бристол“; стандартна западна летателна височина — каза диспечерът. — Между другото, капитане, каквото и да направихте на Артър П , фантабулоза, както бихте се изразили вие.

— Благодаря ви, „Дънсфолд“. Край. — Капитан Анастейзия прекъсна връзката. — Пълен напред, мис Сикссмит. Двеста метра. Мистър Шарки, активирайте радарния ни маяк. Не искаме да одраскаме боята на някой от тези хубавки пътнически лайнери.

Светлините на Лондон се завъртяха пред очите на Еверет, докато Евърнес се обръщаше по оста си. Едновременно с това корабът започна да набира височина. Сен свиреше на витловите им двигатели с умението на музикант. Евърнес се понесе по курса. Тя натисна напред контролните лостове на големия кораб. Двеста метра беше височината на околните кули, на околните небостъргачи. Еверет затаи дъх пред парада от крилати богини на победата и отмъщението с щитове и мечове, богини на справедливостта с превръзки на очите и везни в ръцете, до една коронясани от последния снеговалеж, куполи и кръстове, кули и кубета, които прелитаха едва ли не под самите му крака. Можеше да погледне надолу към улицата и да види стоманения блясък на града — някъде напред беше окъпаният в светлина купол на „Свети Павел“, ослепителен под шапката си от сняг, сетне Флийт Стрийт и „Странд“, озарени от премигващия коледен неон. Виждаше колите, влаковете, хората, които си проправяха път през вечерните преспи, реката, където се стрелкаха бързите водни ракети и съдове на въздушна възглавница. Сен докосна управлението и накара Евърнес да извие съвсем леко по посока на елегантните тераси и снежнобелите площади на Блумсбъри. От стъкления покрив на Британската библиотека струеше светлина. Пред тях Тайрон Тауър се издигаше като стоманена ръка. Контрафорсите, водоливниците и корнизите на кулата бяха осветени в призрачно синьо от прожектори. От върха на небостъргача право в небето се забиваше един-единствен ярък прожекторен сноп.