Йен Макдональд - Беглец по равнините

Сен спря на покрива на склада и силуетът ѝ се очерта на фона на твърдото зимно небе.

— Оръжие на Множеството. Предполага се, че е проява на милост. Не те убива. Просто те изпраща на същото място в случайна паралелна вселена. Бум-бам, няма те. И не се връщаш. Така разправят. Нещо като нещо такова е. Защото не е просто някой от Деветте… извинявам се… Десетте свята. Който и да е от тях, всичките, с които разполагаш в твоя комптатор. Може например да е без въздух или в средата на океана, или целият да е вледенен, или в състояние на война, или един Господ знае къде. Но пък, хей, не е като да те е застреляла наистина или нещо от този сорт.

Въображението на Еверет препускаше, докато следваше Сен, а после се спуснаха по скелето и обратно на улицата сред блъсканицата на Хакни Грейт Порт. Шарлът Вилие знаеше, че е тук. Чрез Идлър бе научила съвсем точно на кой кораб и в коя каюта. Отстъплението ѝ беше само временно. Щеше да се върне — по-умна и по-силна. Нямаше да спре. Следващия път щеше да се върне право при Евърнес и щеше да се погрижи да е подсигурена така, че никой да не може да я обиди. Трябваше да действа още сега. Онзи разговор с капитан Анастейзия; трябваше да бъде проведен още сега. Идлър, семейство Бромли, а сега и Шарлът Вилие и нейната секретна организация. Всички бяха по петите на Анастейзия Сикссмит. Трябваше да ѝ каже, че повече никога няма да я оставят на мира в Хакни Грейт Порт, че не е в безопасност. Берлин: беше я дочул да казва на Сен колко много обича Берлин, колко хубаво са прекарвали там. Трябваше да я убеди да избяга в Берлин. Но дори там можеше да не е в безопасност и достатъчно надалеч. Скоро, много скоро, по-скоро, отколкото беше планирал, той трябваше да се добере до Теджендра, да достигне портала, да намери Лора и Виктъри-Роуз и да се отърве завинаги от преследвачите на Множеството. Да отиде някъде, където нито можеха да ги намерят, нито да ги последват, като след поразяване със скоков пистолет. Щеше да подбере мястото внимателно, ах, толкова грижливо. Скоковият пистолет. Що за умопомрачително оръжие беше това? Скоковата технология на З 3беше напреднала, но това беше Портал на Хайзенберг с размерите на малък пистолет, който с лекота можеше да се пъхне в джоба или в дамска чанта. Идваше отнякъде другаде. На напълно случаен принцип ли работеше, или можеше да се програмира? Ами ако го свържеше към Инфундибулума? Пистолет, който можеше да те изстреля навсякъде в Целостта? Луда работа. Налудничави идеи. Мисли за капитан Анастейзия. След малко ще ѝ съобщиш, че светът ѝ е свършил. Как ще го направиш? Еверет спря по средата на улицата. Лактите и раменете го боляха. Какво, защо? Толкова се беше задълбочил в планове, стратегии и възможности, че напълно бе забравил за пазарските торби в ръцете си. Хранителни продукти за коледната вечеря, която никой нямаше да опита. Но ако сега ги захвърлеше, капитан Анастейзия щеше да започне да задава въпроси, преди да е успял да измисли убедителните отговори. Може и никога да не ѝ се удадеше възможност да опита от фазана макхани, но пък можеше да хареса сарито.

Когато почувства промяната, Еверет подсушаваше чашите за кафе (нямаше две еднакви и всичките бяха нащърбени). Беше леко и почти недоловимо раздвижване, от което дори не загуби равновесие, нито успя да накъдри сапунената вода в мивката, но по някакъв начин, от усещането в стомаха си, Еверет разбра, че вече не бяха свързани със земята. Той приближи илюминатора. Керемидите и стъклените капандури на складовете се приплъзваха под него. Обслужващият ръкав, който приковаваше Евърнес към мачтата за скачване, се прибираше в крана. От тръбите и маркучите му капеше вода. Около електрическия конектор за зареждане прескачаха искри. Докер в оранжев светлоотразителен гащеризон, с кожен шлем и очила, говореше в радиостанция и вдигаше ръка за сбогом, докато корабът полека го отминаваше. Двигателните гнезда се завъртяха в монтажните си секции. Евърнес едновременно се обръщаше и издигаше. Той премина леко над Леонора Кристин , без да престава да набира височина. Докато се въртеше около оста си, в малкия запотен илюминатор на стената на кухнята се прожектираше панорамата на Хакни Грейт Порт. Гледани отгоре, скачени по четири за мачта, въздушните кораби изглеждаха като венчелистчета, а Хакни Грейт Порт — гигантско поле, обсипано с цветя. Виадуктите и надземните релси на железопътните линии протичаха из него като сребърни вени. Покривите продължава до безкрая; тук се виждаше искрящата нишка на канал, там — свързващата плетеница на електрически кабели. Най-после пред очите му премина и огромната монолитна маса на Хагърстаун. Още по-нависоко — появиха се лондонските кули, от корпоративните здания на ситито, притискащи като побойници катедралата „Свети Павел“, заплашителни с отлетите си богове, ангели и страховити водоливници, надолу по дължината на Флийт Стрийт чак до улица „Странд“, крайречната линия и правителствените палати по улица „Уайтхол“. Най-високо от всички, толкова тънка и невероятна, че приличаше на кадър от японска ролева игра, беше мачтата на авиопорта „Садлърс Уелс“, натежал от скачени въздушни съдове. На запад бях гроздовете от небостъргачи в Блумсбъри. Еверет различи назъбената Тайрон Тауър. Възхитата му се превърна в ужас.