Йен Макдональд - Беглец по равнините

Това момиче знае местоположението на всяка противопожарна стълба и нейната ключалка в Ийст Енд , помисли си Еверет. Стълбата се спусна с дрънчене от скелето на третия етаж на склада, който обгръщаше трите страни на басейна на канала. Сен спря на половината път по металните стъпала.

— Защо ги носиш? — изкрещя. — Остави ги долу!

— Нямам намерение отново да давам четири лири за четири фазана — отвърна Еверет.

Той вдигна пазарските торби. Сен разтърси големия си перчем от избелели къдрици. Продължиха да бягат. Двама шарпи ги последваха предпазливо и старото желязо започна да скърца от тежестта на възрастните мъже. Останалите от отряда, водени от мъжа, когото Еверет мислено наричаше Чарлз Вилие, ги последваха по земята.

— Жалко, че тук си нямате сайт на име „ТВ тропи“ — рече задъхано Еверет, като трополеше по петите на Сен.

— Не спираш да си губиш времето, първо с пазаруване, а сега с бърборене — смъмри го Сен.

— Сайтът е за сюжетни похвати в разкази, филми и комикси, които писателите употребяват отново и отново. Има един, който се нарича „На дървото“. При него добрите побягват и се качват на покрива, след което на лошите остава единствено да се размотават наоколо и да ги чакат да слязат, също като котка от дърво.

Дори Сен можеше да види как Шарлът Вилие с нейните Мисионери излязоха иззад ъгъла на склада в далечния край на дока. Идлър не се виждаше никъде. Работата му бе приключила. Беше довел полицията където трябва; той беше единственият човек, който познаваше Хакни Грейт Порт толкова добре, колкото Сен. Шарлът Вилие каза нещо в кожената си яка и трима от шарпите заеха позиция при другата противопожарна стълба, при Андре Стрийт в другия край на товарния пристан.

— Котка на дърво, мистър „ТВ тропи“? Е, последвай тази полони. — Тя прескочи парапета до стената, след което се покатери по водостока до керемидите на покрива. Стиснал едната торба между зъбите си и преметнал другата през лакът, Еверет я последва нагоре. Сен посочи през пространството от покриви, сместено между железопътните виадукти на Ридли Роуд Маркет, към някакво строително скеле, построено покрай стената на складовата сграда край канала. — Хайде.

Беше неизбежно, помисли си Еверет. Скелето беше асансьорът за всеки беглец през покриви. Простичката платформа за издигане на строителни материали — пътят ти за измъкване.

— Как се досети? — попита той.

— Ветровиците винаги гледат нагоре. Сухоземните — никога. Това е тайната ни.

Лебедката започна да скърца шумно. Платформата се разтърси. Сен се затича, но асансьорната платформа вече беше извън обсега ѝ, когато най-после достигна до скелето. Тя погледна надолу и видя Идлър. Той ѝ намигна и докосна с два пръста перчема си.

— „ТВ тропи“? — обади се Еверет, но незабавно се почувства жалък и злобен. Не се подигравай и не критикувай. Мисли. Винаги има изход. Винаги. Шарлът Вилие и нейните шарпи достигнаха основата на строителното скеле.

— Проявете доброто възпитание да слезете — заповяда тя. — Няма да рискувам счупено токче, за да дойда аз.

— Как се е сетила да ни потърси в Града на ветровиците? — прошепна Сен.

— Видя теб, не помниш ли? — отвърна Еверет. — Тайрон Тауър. Куртката, клина, ботите и телефона ми. Не е нужно да е гений, за да събере две и две.

— Ще слезете ли най-после, мистър Синг? — повика отново Шарлът Вилие.

— Съжалявам, Еверет — прошепна Сен.

И тогава Еверет чу шума. Чу го в точния момент, когато се превърна от безредица в ред; идваше откъм десетки, стотици ветровици, които изоставяха бизнеса си и излизаха на улицата, а краката им влизаха в ритъм. Народ. Маршируваше. Звукът отекваше в стените на виадуктите, търкаляше се по кейовете и каменните басейни за баржите на „Далстън Уорф“. Това беше Хакни. Това бе Градът на ветровиците. Тук свършваха столицата и законът на митническите служби. Тук хората живееха по силата на своя закон и своята справедливост, по-строги и по-непосредствени от законите на полицията, съдилищата и акцизните служби, но не по-малко ефикасни и не по-малко справедливи. Споразумението бе постигнато още преди поколения, когато въздушните превозвачи бяха построили порта в покрайнините на благовъзпитания Лондон, сред грубияните, неграмотните и престъпниците, между двете системи за въздаване на справедливост. Споразумението бе скрепено с ръкостискане, джентълменски договор, но се спазваше строго и успешно през изминалия век, през който въздушните кораби пристигаха над големия базар в Хакни. Ридли Роуд Маркет беше буферната зона, където лондончани и ветровици се смесваха и общуваха, като съблюдаваха законите и обичаите си. И от двете страни границата бе изострена като счупено стъкло. Шарлът Вилие и нейната метрополиция бяха нарушили неписания закон и Хакни се надигаше за отбрана.