Йен Макдональд - Беглец по равнините

Тълпата зави в Канал Плейс. За момент дори ледената Шарлът Вилие изглеждаше стресната. Хората прииждаха в плътна колона, дълбока десет, двайсет човека; в ръцете им имаше тръби, бутилки, павета, крака от столове и маси от битката пред „Рицарят на ветровете“. Онзи бой не беше приключил както се полага. Не беше разрешен, не и по начина, по който беше обичаят в Хакни. Енергията му все още висеше като пушек над улиците. Полепваше по юмруците на тълпата. Водеше ги ’Лучайния Ед, нисък, набит като териер мъж — профсъюзен представител, кръчмарски адвокат (въпреки че кръчмата му беше станала на трески при боксовия мач Бромли — Евърнес ), размирник, човек, който трябваше да бъде в центъра на всичко. Той беше най-близкото нещо до политик, с което разполагаше Хакни Грейт Порт. Имаше проблеми с овладяването на гнева и подчинените си.

— Спрете! — изкомандва Шарлът Вилие. Тълпата се закова на място. Ченето на ’Лучайния Ед падна, толкова заповеден бе гласът ѝ.

— Ти не ни командваш, полони — извика ’Лучайния Ед. — Намираш се в Хакни. — Тълпата замърмори в знак на съгласие.

— Тишина! — нареди Шарлът Вилие. И тишината настъпи по силата на все същия абсолютен авторитет в тона ѝ. Тя пристъпи напред и застана срещу ’Лучайния Ед. — Това е работа от компетенцията на Множеството. Не се месете.

— Не ме интересува, ако ще да е работа на Всемогъщия. Нямаш право да идваш току-така с твоите шарпи, сякаш мястото ти принадлежи. Нямаш юрисдикцията.

— Силно ви препоръчвам да не ни пречите при провеждането на операцията — каза Шарлът Вилие.

Но единствената дума, чута от хората, беше „операция“, при което през тълпата премина вълна от надигащи се гласове. Във въздуха се забиха юмруци, размахаха се павета и тояги по посока на Шарлът Вилие. В краката ѝ се разби бутилка. Тя не трепна. Докато мигнат, в сивата ѝ ръкавица се бе появил пистолет. Не беше елегантното, декоративно оръжие, което беше извадила срещу Еверет в опит да му попречи да използва Портала на Хайзенберг. Този пистолет беше малък, черен и чуждоземен.

— Е, сега вече виждаме насилието в системата — каза ’Лучайния Ед. — Е, полони… — Той тръгна към Шарлът Вилие, глава и половина по-нисък от нея, с вирната брадичка, с насочен пръст, настръхнал от гняв: — Ще взема това детско пистолетче и ще го натикам…

Еверет чу висок вой, остър и болезнен като игла, забита в ушния му канал. Видя как ’Лучайния Ед изчезва в диска от светлина. След което го нямаше. Беше изчезнал.

— О, Божке, о, Божке! — извика Сен. — Не вярвах, че са истински.

— Какво е истинско?

— Скоков пистолет. Божке, мили Боже.

Каквото и да беше скоков пистолет, моментът на стъписване премина. Тълпата издаде дълбок, животински рев и се хвърли напред. Шарлът Вилие хладнокръвно я взе на прицел.

— Мога да разширя фокуса толкова широко, колкото пожелая — заплаши тя.

Тълпата спря.

— Къде е Ед? — извика някой, а после друг: — Върни го. Веднага, кучко!

Шарлът Вилие се усмихна.

— Дори и да исках, нямаше да мога. Нали разбирате, нямам абсолютно никаква идея къде е.

Откъм гърба на тълпата полетяха тояги и бутилки. Паветата се разбиваха и търкаляха около краката на Шарлът Вилие. Бутилките експлодираха като гранати. Нищо не я докосваше. Тя продължаваше да се прицелва, без да потрепне.

— Напуснете сега. Ще стрелям. Искате ли пак да видите децата и любимите си? Оставете ни.

— Какво е това нещо? — прошепна Еверет горе на металната пътека.

— Не те убива. Просто те изпраща някъде и не можеш да се върнеш.

В този момент една бутилка се превъртя във въздуха и наруши безизходицата. Удари силно Шарлът Вилие по бузата. Тя се олюля. Тълпата нададе нисък, радостен вик. Шарлът Вилие докосна с пръсти бузата си и когато ги дръпна, видя кръвта по тях. Взираше се изумено в нея. Полицията се втурна напред с вдигнати палки и я наобиколи. Изтеглиха се зад ъгъла на склада и обратно по посока на Андре Стрийт под градушката от летящи предмети. Неколцина от по-младите и по-смели ветровици се хвърлиха да ги преследват, след което си припомниха за могъществото на малкия пистолет в притежание на Шарлът Вилие и спряха на ъгъла, откъдето започнаха да хвърлят камъни и да подмятат обиди по адрес на изтеглящите се шарпи.

— Да се връщаме на Евърнес — каза Сен.

Тя не изчака асансьорната платформа и вместо това се върна обратно през покрива на склада до строителното скеле около каналния пристан.

— Все още не разбирам какво направи тя там — извика Еверет подир нея. — Все още не разбирам какво е скоков пистолет.