Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Настига ни — каза Шарки. — Пътна скорост една осем пет.

— Изравнете скоростта, мис Сикссмит. Няма да допусна някой да стане свидетел как Евърнес се тутка като свиня в пазарен ден.

— Слушам, мадам.

Сен се обърна към дроселите и внимателно ги премести напред, докато показанията на нейния зелен екран с увеличително стъкло се изравниха.

— Деветнайсет минути до крайната цел — съобщи тя.

Това беше Сен, каквато Еверет досега не бе виждал. Фокусът и концентрацията ѝ бяха безусловни. Никакви устати отговори, никакъв небрежен палари, нищо от обичайното за нея самоизтъкване и перчене. Еверет не ѝ бе повярвал истински, когато за пръв път му бе казала, че е пилот на Евърнес — идваше ѝ отвътре да преувеличава, — но наистина беше, и бе великолепна. Контролираше кораба с всяка частица от съществото си. Вече бяха над Кент. Вляво бяха остров Шепи и широкият разлив на естуарите на Медуей и Темза, сиви и неприветливи като студено желязо. Вдясно и напред — на Еверет му се стори, че вижда напречен разрез на Кентърбърийската катедрала; кули, които запращаха дълги зимни сенки през покривите. Право пред тях облачна линия, тъмна и опръскана с жълто като контузия, протичаща от единия до другия край на хоризонта.

— Какво е според вас това, мистър Синг?

— Бих казал, че е облачен фронт, мадам. Идва от изток, по това време на годината може да е сняг.

— Склонна съм да се съглася с вас, мистър Синг. Мистър Шарки, метеорологичната прогноза. За разлика от вашите аер-о-плани, мистър Синг, не можем да се издигнем над бурята. Но можем да летим с нея. Добрият капитан умее да се възползва от ветровете, въздушното налягане, възходящите и низходящите течения.

— Автоматичната метеорологична станция на „Саут Сандети“, сведения от четиринайсет нула нула часа — каза Шарки, притиснал с една ръка слушалките си като диджей. — Вятър изток-север’изток, променлив север-север’изток, трийсет възела, сняг, видимост сто метра, налягане 105 милибара и спада.

— Отлично! — обяви капитан Анастейзия и потри ръце. — Поддържайте посоката и скоростта, мис Сикссмит. Снижете ни до стандартна крайцерска.

Еверет приближи до прозореца. Сложи ръце на стъклото. Тук, като статуя на носа на платноход, можеше да си представи, че лети свободен, носен от ветровете и налягането, поел към сърцето на бурята, която се търкаляше от бреговата линия на низините — Холандия и Белгия. Вече приближаваха брега; още една линия на хоризонта. Снежинките се въртяха и разбиваха на студени ледени зрънца в скосения прозорец. Еверет потрепери; студът протягаше пръсти в самия Евърнес .

— Нашият съперник, мистър Шарки?

— Постоянна скорост и направление.

— Свалете до двеста, мис Сикссмит. Активирайте автопилота.

Евърнес премина над крайбрежния Дийъл. Променадата и древният му кей блещукаха с подмятани от вятъра приказни светлини. Еверет видя как хората, разхождащи кучетата си, вдигат очи, когато тъмната маса на въздушния кораб преминаваше над главите им. С размерите на небостъргач, но лек като въздух. След което бяха подминали градчето и се носеха над сивото, брулено от вятъра море. Снежната буря се изви, накъдри, изчака и връхлетя Евърнес с виеща суграшица. Корабът се разтърси, но проникна още по-дълбоко във виелицата.

Капитан Анастейзия ги повика с пръст.

— Сен, мистър Синг, важно е да видите това и се молете на Всемогъщия никога да не го срещате отново.

Сен подсигури автопилота и се присъедини към Еверет и майка си, загледани към безличната, натрошена, сива фъртуна над морето. По ъглите на прозореца се трупаше сняг. Еверет усещаше студа отвъд стъклото. Виждаше по-светлата сивота върху по-тъмната; мястото, където вълните се разбиваха на пяна. Под повърхността имаше наноси. Плитчините бяха със зеленикав оттенък; Еверет различаваше изменчивите контури на пясъците. Тук имаше по-обикновена шарка, водата протичаше през оребрена линия, която изглеждаше като рибешка кост, като заровен динозавърски скелет в пясъка. Въртеливият сняг, сивото върху сиво, белите пенести вълни го затрудняваха да прецени добре; сетне вятърът отхвърли за секунда снега и момчето видя, че ребрата продължаваха почти сто метра. Беше скелетът на отдавна мъртъв кораб, погълнат от променливите пясъци. Втори корабен скелет чертаеше шарката си в пясъка, трети го пресичаше, по-напред лежаха четвърти, пети; още по-ясно очертани, докато водата ставаше все по-плитка и от морето се надигаха пясъчни дюни. Плетениците от ребра и мачти, някои изкривени като пречупен гръбнак, някои подадени от пясъка като пръстите на удавен пилот. Приливната вода се пенеше около тях, а парчетата и късовете корабна обвивка трепкаха по натежалия от сняг въздух. Сега вече пясъкът бе открит. От него се надигаха чайки и побягваха пред сянката на Евърнес , като надаваха мъртвешките си викове. Тук бяха намерили смъртта си десетки въздушни кораби, за да бъдат повлечени от вечно подвижните пясъци. Това бе тяхното гробище.