Йен Макдональд - Беглец по равнините

Сен се отдалечаваше, когато миниатюрният микрофон на телефона улови звук от отваряне на врата. Сен се обърна. До сервизната количка имаше две фигури. Едната беше малка жена с престилка и забрадка. Другата беше висок, слаб мъж с обръсната глава. Разделителната способност на обектива беше покъртителна, но не можеше да маскира напълно Побойник-в-Костюм.

— Да? — попита Побойник-в-Костюм.

— Пакет за Алан Пардю.

— Как влезе тук?

— Работниците…

— Нямаш работа тук.

— Съжалявам.

— Не можеш да бъдеш тук.

— Бона. Тръгнах си. Няма ме.

Той е там , помисли си Еверет. Завлачи образите през картата на Тайрон Тауър. 22-ро ниво, югоизток. Дъното на коридора. Беше там, зад онази врата. Като хотелска стая, която не можеш да напуснеш. Петзвездна клетка. Бяха построили целия сектор само заради него. Всяка сутрин му носеха вода и изданието на „Дейли Телеграф“. Там си, татко. Само ако в този момент количката не беше там, само ако беше получил възможност да накара Сен да подпъхне бележка под вратата. Но ако количката не беше там, Еверет никога нямаше да разбере, че това е стаята, където държаха Теджендра като затворник. Знам, че си там. Идвам.

— Опа! — извика високо Еверет при някакво раздвижване в периферията на зрението му.

На екрана една врата на известно разстояние пред Сен се беше отворила. Излезе жена. Безупречно облечена жена на високи токове, голямо кожено палто и кожена яка в тон с него, с малка дамска чантичка, стисната в облечени в сиво ръце, които подхождаха идеално на хубавата кройка на костюма ѝ. Шарлът Вилие.

Сен я подмина заето. Шарлът Вилие дори не я погледна. Но в края на коридора, където още една противопрахова завеса покриваше входа за главното асансьорно фоайе, Сен хвърли поглед назад. От отсрещния край на коридора Шарлът Вилие я наблюдаваше любопитно. Лицето ѝ беше объркано. Намръщи се. След което се вторачи право в обектива на телефонната камера. Беше си спомнила. Беше си спомнила къде е виждала този вид чуждоземна технология.

Тичай тичай тичай! — написа Еверет. Тя знае. Сен се втурна да тича и почти прегази завесата. Един последен поглед, хвърлен назад през мрежестата материя, му показа как Шарлът Вилие целенасочено крачи след момичето. Не бързаше. Като че ли говореше нещо на ревера на сакото си. В края на тази отсечка на коридора имаше още завеси. Сен се хвърли през тях и се озова лице в лице със стреснатите строители.

— Намери ли го, мила?

— Кой?

— Човека, на когото трябваше да предадеш пакета.

— Не. Все пак се оказа грешен етаж.

Камерата се насочи към светлините над асансьорната врата. Нямаше нищо дори наближаващо този етаж.

— Къде са стълбите?

Вторият работник подметна палец през рамо. Една врата се люшна пред очите на Еверет. За момент надникна в бездънния кладенец на стълбище; след това Сен вече летеше надолу по стъпалата. Скоростта, с която се движеше, беше невероятна и ужасяваща. Една погрешна стъпка беше достатъчна, за да се препъне и повече да не успее да спре. Завой след завой след завой. Стълбището не се отличаваше с нищо особено; стълбището беше безкрайно. Продължаваше да отскача все надолу. Божичко, беше в отлична физическа форма. Надолу и надолу, завой след завой. Къде ли беше сега? Еверет бе изгубил бройката на завоите и междинните площадки. На вратите имаше номерация, но Сен ги подминаваше прекалено бързо, че да успее да ги разчете. С всеки следващ етаж към земята в Еверет се надигаше все по-голяма уплаха. Шарлът Вилие нямаше как да не е предупредила охраната в лобито. Там щяха да я посрещнат. Трябваше да ѝ го каже. Тичаше презглава право към опасността.

Причакват те — написа той. Задържа пръста си над бутона за изпращане. Завой след завой, надолу и надолу. Внезапно под нея вече нямаше стълби. Намираше се на бетон с лице към стена с надпис ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ.

— Има ли друг път навън?

Еверет нямаше нужда да прави справка със своя модел на Тайрон Тауър. Не разполагаше с никакви идеи. Можеше единствено да я предупреди.

Съжалявам, Сен…

— Няма значение. Имам бона план — каза Сен, бутна вратата и мина с твърда стъпка през нея.

— Ей, не! — възкликна Еверет през улицата, в топлината на ухаещата на кафе и Коледа кафетерия.

Той се хвана за главата, изпълнен с опасения. Съвсем ясно виждаше на екрана костюмираните мъже на пропускателния пункт, в центъра на фоайето от черен мрамор. При въртящата се врата имаше още от тях. Бяха дискретни, просто по някой поглед или кимване към потока от хора, които излизаха от Тайрон Тауър. Знаеха какво търсят. Първото преимущество на Сен беше, че гледаха към асансьорите и ескалаторите. Дори не си помисляха, че някой можеше да се зададе в галоп по двайсет и два етажа стълби. Второто ѝ преимущество беше, че не се движеше в очакваната от тях посока. Не вървеше през фоайето към вратата. Пресичаше… в каква посока? Всичко, което показваше подскачащата камера, бяха ярко осветени прозорци. Ето че целта ѝ се озова ясно фокусирана. Магазинът за сувенири.