Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Това, което мога да направя, е да набера номера и да вляза в твоята лати на Евърнес . След това мога да извърша покушение върху живота ти и да изчезна обратно през портала, без никой да разбере кой го е извършил. Или може би няма да извърша покушение. Мога просто да те отвлека. Никой никога няма да разбере къде си изчезнала. Или просто мога да те заменя с твоя двойница от друга вселена, така че никой никога да не научи, че си изчезнала.

— Нее — каза Сен. — В смисъл друго аз? Нее.

— Мислиш ли? Десет на степен осемдесета се състои от много вселени. Почти сигурен е шансът да има друга Сен Сикссмит, някъде там. И онази Сен Сикссмит може и да не разсъждава като теб. Може да е богата и могъща, може да е бездомница. Може да има един куп причини да се превърне в теб.

Сен отново се размърда нетърпеливо. Адреналинът в нея догаряше и на негово място се настаняваше смразяващата представа, че е възможно да не си уникалната, фантабулоза личност, за каквато си се мислел. Еверет си спомни как се бе почувствал, когато проумя за пръв път — когато наистина го разбра, със сърцето, емоциите, способността си за емпатия — онова, което му обясняваше Теджендра. Милиарди копия на Еверет. Беше се почувствал така, сякаш земята бе изпаднала изпод краката му. Не си толкова специален. Беше се научил да живее с тази мисъл, като убеди сам себе си, че онези копия на Еверет бяха толкова далеч, толкова недостъпни, запечатани в собствените им вселени, че никога няма да научи нещо повече за тях, още по-малко да ги срещне. Нямаше как да се случи, нали?

Сен вдигна крака на кожената тапицерия на седалката в таксито и обгърна коленете си.

— Но може би аз съм една-единствена, Еверет Синг. Има толкова много светове, където има други ти, нали така? Но има и такива, където няма Еверет Синг. Има някой друг… много някои други. И може да има милиарди от тези някои други и може би няколко хиляди от някои съвсем други, и може би стотина съвсем, съвсем други, да кажем една шепа. И във всички тези светове трябва да има някои едни-единствени. Това съм аз. Знам го, чувствам го. Няма никой друг като мен. Аз съм специална.

Шумен удар. От капака на таксито отскочи стол. Сен полетя към шофьорската седалка, когато мъжът зад волана натисна спирачките с всички сили.

— Добре, край на пътуването — обяви шофьорът.

Еверет измъкна шилингите от раницата си, докато Сен излизаше от колата. Тя застина на място с ръце на кръста и зяпнала уста.

— Фантабулоза!

Улицата беше пълна с хора. Улицата беше пълна с мъже , наблъскани един до друг, обърнали незаинтересовано гръб на таксито, опитващи да надникнат през човека пред себе си. Цялото им внимание бе насочено към някакво важно събитие по-нататък по Меър Стрийт. От складовете и магазините се изливаха хора. Изоставяха повдигачи и ремаркета, товарачи и камиони и се стичаха от всички страни. Идваха на вълни от „Рицарите на вятъра“. По кръчмата не бе останал един непокътнат прозорец. Потрошени столове и маси лежаха сред счупени стъкла. Лесно беше да се разбере, че кавгата е започнала там, след което се бе изляла на улицата. Ръце размахваха крака и парчета от столове. Летяха бутилки и павета. Чуваше се един огромен рев без думи като на съботна футболна среща на „Уайт Харт Лейн“, стена от звук.

— Боой! — изкрещя Сен. — Хайде, Еверет Синг!

— Ей, ами капакът ми? — настоя шофьорът.

— Изпрати ми сметката — каза Сен, като му изпрати въздушна целувка, докато се завърташе на пети и се отправяше право към разправията.

— Всеки проклет път, когато откарам някого до квартал на ветровиците — изръмжа шофьорът, като даваше на заден и обръщаше таксито.

Еверет вече разпознаваше някаква дума в стената от гласове, масивно скандиране: Ринг, ринг, ринг!

— Какво става?

— Ринг — извика Сен. — Бой с юмруци. Свалят ръкавиците. Без правила. Бой, Еверет Синг. Хайде!

Еверет беше виждал бой, голям бой, уличен бой. Беше най-лесното нещо на света, в което можеш да се забъркаш. Просто бяха излезли от метростанция „Уестминстър“, за да си купят билети за новогодишното шоу на „Водна музика и фойерверки“, и без дори да подозират, той и баща му се бяха озовали в центъра на студентски протест. Десет хиляди разгневени души, които не отиваха никъде. Полицията прилагаше тази тактика, при която ограждаха всички на някое тясно място, притискаха ги с щитове и коне, викаха хеликоптерите да кръжат над главите им и държаха хората с часове. Наричаха техниката „Котловина“. Еверет знаеше за какво се използваха котлите. Хвърляш разни неща в тях и ги подгряваш, докато заврят. И студентите бяха кипнали. Някъде към площад „Парламент“ се бе надигнал рев; след това телата се люшнаха неудържимо към Еверет и Теджендра. Някъде ставаше нещо, но кой, къде? Еверет беше дезориентиран, изплашен, развълнуван, наясно, че ще се случи нещо голямо, но не успяваше да го види или да разбере колко е близо, дали всеки момент нямаше да ги залее. Ударите и блъскането по футболни мачове не му бяха непознати; тук обаче беше различно. Беше невероятно и ужасяващо. За момент бе зърнал полицейски светлоотразителни жилетки, черни щитове и черни брони; конен полицай на половин човешки бой на тълпата сред градушка от пръчки, отчупени от протестни плакати. Боевете бяха замрели, след като полицаите бяха заловили и извлекли размирниците, но двамата с Теджендра останаха блокирани там почти до десет вечерта, а след това ги освободиха едва след като полицаите провериха самоличността им, снимаха ги и ги заведоха в базата от данни. Това тук беше улична схватка в Хакни, не полиция и демонстранти, но Еверет подушваше същия взривоопасен дъх на неудържима опасност. Беше сурова, тревожна, плашеща, непредсказуема; стълпотворение: пожар, който можеше да се разгори за миг и да ги погълне. На площад „Парламент“ Еверет се беше научил да познава и да се бои от насилието, на което е способна тълпата, колко съблазнително и заразително можеше да бъде това насилие.