Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Не, Сен. Не мога да поема риска Доктор Квантум да пострада.

Видя презрението, което се изписа на лицето ѝ. Сетне внезапно надигналият се рев на тълпата ѝ отвлече вниманието, когато пръстенът от тела се помести и раздели и от там политна един мъж. Беше здравеняк; дълга до раменете, черна, сплъстена от пот коса, разярено лице под дебелите вежди и големи бакенбарди: разярено от напрежение и синини. Лявото му око бе подуто и затворено; от всяко ъгълче на устата му течеше кръв. Ризата висеше на парцали около кръста му. Изглеждаше замаян, но готов за боя, хвърляше такива погледи на света, сякаш светът можеше да го нападне отвсякъде, но беше готов за това, юмруците му бяха стиснати като железни гюлета.

— Милият, пак ли са ти сритали задника, Сет Бромли? — извика Сен.

— Не го ядосвай — каза Еверет. — Прекалено е голям. Кой е Сет Бромли?

През тълпата си проправиха път група хора с твърди лица. Отведоха с тях изтощения мъж пред „Рицарите на вятъра“, изправиха единствения оцелял стол и го настаниха в него. От мъжа се издигаше пара.

— Кой е Сет Бромли? Най-големият женчо в Хакни! — извика жизнерадостно Сен към мъжагата. — Майка ти ли ти се скара, Сет Бромли? — Той вдигна поглед като ужилен и се вторачи зловещо с единственото си отворено око.

— Да не си посмяла да каляш майка ми с мръсната си уста, ситен корабен плъх! — изръмжа.

— Сет Бромли, Сет Бромли, големият женствен оми; прави само каквото му каже мами — припя Сен.

Еверет бе ставал свидетел на няколко пъти досега на вербалната агресия, на която беше способна Сен, но винаги се изненадваше. Имаше способността да нанася смъртоносни поражения по безпогрешен, насилствен начин, но той се питаше дали подигравките и мръсните ѝ стихчета бяха предварително измислени, за да ги изважда като ножове, когато се нуждаеше от оръжие, или беше като оса и жилеше инстинктивно.

Сет Бромли насочи пръст към нея:

— Не се бия с полони.

— И е така, защото тази полони ще те срита отзад, Сет Бромли.

— Но пък в твоя случай, малка мийзи фили такава… — Той се хвърли от стола с вдигнати юмруци.

Задната част на тълпата се обърна заинтригувано, след което се разтвори. Шарки излезе бавно от нея. Шапката му беше смачкана, а перото ѝ — пречупено и увиснало. Но изглеждаше жив и здрав.

— „Внимавайте да не презирате ни едно от тия малките“ — Обърна се той към Сет Бромли.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Шарки — каза Сен.

— Така ли било, мис? Ако имахте и половината от умението да се пазите от неприятности като умението ви да си ги навличате, може би щях да съм склонен да ви повярвам. Хайде, да ви няма.

— Искам да видя. Пак е заради Макхинлит, нали?

— Мистър Макхинлит, за разлика от вас, малка дона, може да се грижи за себе си — обясни Шарки.

— А ти какво правеше тогава? — попита предизвикателно Сен. — Не ти прилича да стоиш наоколо със скръстени ръце, когато са засегнали честта на капитана.

— А каква чест би било за мен, ако очарователните черти на капитанската дъщеря бъдат поразместени от някой като Бромли? — възрази Шарки, но Еверет виждаше, че Сен е отбелязала точка и че мъжът няма търпение отново да се върне към боя. — Да се разберем така. Намери си някое безопасно местенце, наблюдавай и не казвай нищо на никого и тогава и аз няма кажа нищо на никого.

Сен се ръкува тържествено с него.

— Дадено. — Същата тази ръка улови Еверет и тичешком го поведе до стъпалата на един товарач на контейнери.

Докато се катереха по кабинката на подемния кран отзад, Еверет видя как Шарки се втурва в тълпата, крещейки:

— За Дънди, Атланта и свети Пио! — и нададе боен вик, комбинация от скимтене и треперлив лисичи лай — най-нечовешкото нещо, което момчето беше чувало да излиза от човешко гърло.

— Пак този конфедеративен вик — каза Сен. — Все още не съм сигурна кой или какво е Дънди. Или е било.

От импровизирания си театрален балкон можеха да проследят всичко, което се случваше. Всеки мъж в Грейт Хакни Порт и някои от жените се бяха появили, за да гледат спектакъла. Бяха образували гънещ се, ревящ ринг от тела с дебелина от поне десет души. Празното пространство в центъра променяше непрестанно формата си, когато зрителите по периферията политаха назад или напред при отскачането и нападенията на мъжете в средата. Шумът беше невероятен. В центъра на виковете имаше трима мъже. Двама от тях бяха големи, тъмнокоси, излети по същия калъп като Сет Бромли. Движеха се бавно, тежко, кръжаха около третия. Това беше Макхинлит. Оранжевият му авиаторски работен гащеризон беше разкопчан до пъпа и завързан около кръста. Тялото му бе насинено и окървавено; в светлината на студената декемврийска вечер потта по него лъщеше, но в очите му гореше огън. И тези очи не преставаха да отскачат от единия Бромли на другия, от единия на другия, от единия на другия, докато в същото време и той отскачаше, танцуваше, избягваше, навеждаше се, плъзгаше се под замахванията им, отдръпваше се, за да не могат да го достигнат. Докато гледаше ту единия, ту другия, на устните му се виждаше възможно най-лудата широка усмивка.