Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Умно момиче — възхити се Еверет.

Идеше му да се прегърне. Училищната група все още беше в магазина. Сен се промъкна вътре, отърва се от подозрителната си куртка и я натъпка в мешката. Бързо, уверено грабна една плетена шапка с помпон от стелажа и си я нахлузи. Откри средата на тълпата и се сля с нея. Еверет чуваше как гласовете на учителите викат учениците. Автобусът ги чакаше. Купувайте каквото имате да купувате, или оставате тук. Изостаналите започваха да напускат касите; учителите подкарваха подопечните си — Сен, скрита сред тях — извън магазина за подаръци, право към пропускателния пункт. Подобно на голям, шумен ръгби отбор, училищната група се изтъркаля покрай мъжете в костюми. Мъжете дори не ги погледнаха втори път. През лобито, покрай рецепцията, под големия стенен черно-сребрист банер на Множеството от познати светове, през въртящата се врата и на улицата. Еверет се отпусна назад в стола си и въздъхна от облекчение.

— Събра ли каквото ти трябваше? — каза в телефона Сен.

Еверет ѝ изпрати емотикон с палец нагоре и написа: ОМГ ОМГ. Мислех, че с теб е свършено.

— Нее — възрази Сен. — Още не са се родили шарпите, които ще спипат Сен Сикссмит. — Еверет вече я виждаше да слиза надолу по стълбите, докато си навличаше куртката и сваляше шапката с помпон, за да разтърси чудесната си коса. Надолу по улицата момичето захвърли откраднатата шапка в автомобилното движение. Учениците се насочиха надясно. Тя тръгна вляво. — Еверет Синг, събери си багажа и ме чакай на таксиметровата стоянка на Клийвланд Стрийт. Дано са ти останали някакви динари, защото тази вечер пътувам обратно за Хакни.

В тихото електрическо такси Сен все още беше опиянена от приключението. В един момент лицето ѝ беше залепено за замъгления от кондензация прозорец, наблюдаваше уличното движение, влаковете, хората по улиците. В следващия шаваше нетърпеливо на седалката и бръмчеше от адреналин, поразяваше Еверет с въпрос след въпрос след въпрос след въпрос. Мислиш ли, че ни следят? Видя ли какво направих там? Не бях ли просто фантабулоза? Наистина ли смяташ, че татко ти е там вътре? Кога ще отидем да го измъкнем? Лесна работа беше.

Еверет дори не искаше да споменава онова, от което се страхуваше: че е било лесна работа, защото така са искали да бъде. Играта на враговете му — а все още не знаеше кои точно бяха те, нито каква е стратегията им — досега неизменно си оставаше желанието да го накарат да напъха Инфундибулума в ръцете им. Беше играл по правилата им на всяка стъпка. Сега дори го бяха накарали да мисли като тях.

Сен взе Доктор Квантум и обърна няколко пъти пластмасовата плоча в ръцете с фамилиарно, собственическо чувство, което накара Еверет да настръхне.

— В смисъл, че е просто карта, какво толкова специално има в това?

— Карта за всичко навсякъде. И е много повече от карта, това е телефонен указател. С нея можеш да програмираш Портала на Хайзенберг за всяка една точка във всяка от вселените, не просто до друг портал. Знаеш ли колко вселени има тук вътре?

— Много? — попита Сен. — Повече от трийсет?

— Десет, следвано от осемдесет нули. А сега помисли какво би могла да направиш, ако разполагаше с тази власт в ръцете си. За начало, ако можеше да скочиш до всяка точка във вселената, това включва и всяка точка в тази тук. Мога да набера номера и да изляза от портал на милиард светлинни години от Земята. Е, бих могъл, стига да разполагам с Инфундибулум, работещ на пълен капацитет, но този вариант е прекалено голям за моя компютър, може би дори за който и да е компютър. Искам да кажа: всяка точка, навсякъде, във всяка вселена…

Беше го пресметнал в уединението на личната си лати, късно вечерта, когато корабът беше заспал, а той бе измил чиниите и приборите, когато беше подредил всичко в корабната кухня и се люлееше в хамака си, осветен от сиянието на Доктор Квантум, чиито батерии се зареждаха сладко-сладко през адаптор, който Макхинлит бе сглобил с няколко изсумтявания и малко размахване на поялника и пистолета за лепило. Не можеше да е всичко. Веднъж Еверет бе пресметнал, че във вселената имаше десет на степен осемдесета атоми… в тази вселена… не, в онази вселена. Код за всеки атом. Това беше огромно количество информация; далеч повече, отколкото можеше да побере Доктор Квантум. Излегнат в хамака си, придърпал юргана до брадичка, вслушан в шумовете на големия въздушен кораб около себе си, Еверет набързо бе пресметнал наум. Не беше точна наука; беше наука на-гърба-на-пощенски-плик, наука за придобиване-на-представа-за-мащабите-на-въпроса. Да кажем, милиард вселени и код за всяка точка в радиус хиляда километра от портала на Хайзенберг в Импириъл Колидж. Всички британски острови, по-голямата част от континентална Европа, малко по-навътре в Атлантическия океан. Това все така си беше зашеметяващо количество пространство. Инфундибулумът, побран в Доктор Квантум, беше паспорт към трилион алтернативни Великобритании. Пълната версия на Инфундибулума, ако някога изобщо бъдеше построена машина, способна да го побере… умът на Еверет се завъртя и излезе извън малката му каюта, малко по-дълга и широка от собствения му хамак, към безкрайност от безкрайности.