Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Не повече, отколкото ако го размахвах във всички посоки. Забравяш, Еверет Синг, че хората тук не са виждали нищо подобно, така че няма да знаят какво да търсят. Е, а аз какво да търся?

— Някой, който изглежда по този начин. — Еверет обърна Доктор Квантум към нея. На фотографията се виждаха Теджендра и той, с шорти на „Спърс“ на седалките в сектор „Север“. Държаха парчета пица и бяха отворили усти, за да си отхапят. Еверет си спомняше момента, когато Вини ги беше снимал след загубата с 3 на 1 от „Интер Милано“ в Шампионската лига. Пощипването в ъгълчетата на очите и буцата в гърлото го изненадаха. — Всъщност, каквото и да е. Снимай всичко, което успееш.

— Мога да бъда много убедителна — каза Сен. — Окей. — Тя потръпна. — Уух. Вълнуващо. Е, по-добре да бягам. — Но се поколеба за секунда.

Изплашена си , помисли си Еверет. Хвърли се презглава и каза: Аз ще го направя, защото си от хората, които искат да бъдат първи във всичко, но сега осъзнаваш, че това не е игра, не е гоненица из покривите, а Шарки и пушките му няма да те спасят, ако нещата малко се пообъркат. Всичко зависи от теб и си изплашена. Но всеки друг би изпитал страх. Всеки би трябвало да се страхува.

— Еверет Синг, избери си карта. — Тя разгърна ветрилообразно картите таро „Евърнес“ с лицата надолу. Еверет издърпа наполовина една карта. Сен я обърна. Старецът с патерици пристъпваше през каменната порта, през каменната стена, в мрака. — Вратата на мъртвеца. Прекрасно.

— Може би не означава смърт — каза Еверет. — Може би е врата към друга вселена.

— Целувка за късмет, Еверет Синг. — Тя се приведе в очакване. Еверет я докосна леко и срамежливо по бузата. Глупавата ѝ, чудесна коса му влезе в окото. Кожата ѝ беше много топла. Какъв беше този парфюм, който му напомняше за толкова много неща?

— И това ще свърши работа, Еверет Синг. — След което беше изчезнала.

Той зае мястото си до прозореца. Наля си малко кафе. Вече не беше горещо и прясно. В тази вселена никой не можеше да направи свястно кафе. Провери батериите на Доктор Квантум. Бяха си наред. Отвори блутута. Нищо. Прекалено рано. Той погледна надолу към задръстването от пешеходци и коли, които подминаваха забързано плашещо внушителния вход на Тайрон Тауър. След дъжда и вятъра над Лондон се бе спуснал силен, чист студ. Купувачите, които се изливаха от въртящите се врати на „Румболд и Сакс“, натоварени с разноцветните си торби, като че ли му се наслаждаваха. Истинско коледно време. Пара от устата, грейнали лица, вдигнати яки, здраво завързани шалове.

Докато наблюдаваше високо над хората и мълчаливите автомобили, които преминаваха по улицата, Еверет усети пристягане, голямо и твърдо като юмрук, топка в стомаха си. Имаше чувството, че земята се изплъзва от живота му. Беше като отрова. Отне му известно време, за да му даде име. Самота. Неговата Коледа, неговите празнични покупки трябваше да се състоят в друг свят. Трябваше да трупа торби в багажника на колата на Брент Крос Мол, да посети училищните коледни танци, да купи нещо на баща си — каквото там препоръчваха от РазведениТатковци.com като най-подходящ коледен подарък веднага след раздялата на родителите. Опита да си представи как майка му и Виктъри-Роуз вършат всички тези неща без него. Не успя. Не биха го направили. Той беше убил Коледа. Първо баща му, после той: изчезнал без една дума. Не беше помислил за хората, които бе оставил след себе си. Мислеше единствено за плана си, за неговия побъркан план, който се оказваше най-здравомислещата от всички възможности, които Еверет бе успял да измисли. Досега очакваше момента, когато отново щеше да ги събере заедно, в безопасност, на някое друго място. Не беше помислил за момента, когато нямаше да се прибере от училище, за момента, когато бе набрала телефонния му номер и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, а после се беше обадила на приятелите му, после на семейството, докато най-сетне не бе позвънила в полицията. Не беше помислил за нея, как щеше да влезе в друг полицейски участък, за да попълни още едно заявление за безследно изчезнали, за Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в нейната кухня отново , как пият чая и ядат препечените ѝ филийки, и поднасят съболезнованията си. Не беше помислил за нея — сама, изплашена, разплакана, без да ѝ е ясно какво се случва, кой ще бъде следващият изчезнал.

Сега обаче си го помисли и усещането беше като стисната в юмрук ръкавица от замръзнало желязо, която разкъса сърцето му.