Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Един момент, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия протегна ръка. — Мистър Синг, денкът ви, моля. — Еверет с нежелание предаде Доктор Квантум на капитан Анастейзия. — Задължително е всички членове на екипажа да бъдат измерени точно. Мистър Шарки.

Шарки ритна един лост, везните издрънчаха и краката на Еверет удариха в земята.

— „Претеглен си на везните“ — произнесе злокобно Шарки и завъртя колелото на металния кран.

В стъкления цилиндър нахлу вода. Шумът от гъргорещите тръби и шуртящата вода бе единственият звук на огромната товарна платформа. Лицата наоколо бяха мрачни. После Еверет почувства, че коленете му се разтягат и краката му напускат пода. Издигна се във въздуха, залюля се нагоре-надолу няколко пъти, докато Шарки регулираше по-фино притока, след което застина.

— Какво е изместването, отговорнико по товарите? — попита капитан Анастейзия.

Шарки прокара пръст по месинговата ска̀ла.

— Сто и два фунта и дванайсет унции баласт — обяви той.

Разнесоха се тихи аплодисменти. Еверет най-после разбираше. Въздушните кораби не бяха балони. Не можеха да затоплят въздух, за да се издигат, и да го изпускат, за да губят височина. Всеки грам подемна сила бе заключен в онези газови клетки там горе. Евърнес летеше благодарение на неутралната плаваемост. Масата му беше равна на масата на въздуха, който изместваше. Основен физически принцип. По естествен път нито плаваше, нито потъваше. Крилните витла и контролните перки го издигаха до летателна височина; там се задържаше на едно равнище също както и близо до земята. Всеки грам маса, който се намираше на борда на Евърнес , се отразяваше на плаваемостта му. Едно четиринайсетгодишно момче нямаше да запрати въздушния кораб по неизбежна крива на двеста метра дълбочина, но независимо от това масата му трябваше да бъде взета предвид до последния грам.

— Освободете баласта, мистър Шарки.

— Слушам, мадам.

Шарки задейства друг лост и месинговото дъно на цилиндъра с баласт се отвори. Водата се изсипа шумно и изчезна през подовата мрежа, като плискаше из канали и тунели. Еверет се стовари здравата на платформата. Представи си как водата излита от някой канал на корпуса, като голямо куче, пишкащо тънка струйка.

— Добре дошъл на Евърнес , мистър Синг — произнесе капитан Анастейзия. Тя му подаде ръка. Еверет я пое. Ръкостискането ѝ беше твърдо, а очите ѝ — искрени и непреклонни. — А сега, какво има за вечеря?

Наблюдаваха кулата от два дни. Имаше едно подходящо място зад колоната в кафенето на универсалния магазин „Румболд и Сакс“, малка масичка за двама сред палмите в саксии с добър изглед към входа на Тайрон Тауър. Място, където да можеш да наблюдаваш, но да не те забелязват. Място, където да можеш да седиш цял ден, да гледаш и да си водиш записки, без някой да те прекъсва.

— Не ти ли стига вече? — оплака се Сен.

Не я биваше в тайните наблюдения. От бездействието се отегчаваше и не я свърташе — да седи, да гледа и да си води бележки от отварянето на магазина, докато не станеше време за затваряне. Оглеждаше се наоколо или се запиляваше на продължителни експедиции из магазина — „Хубави дрешки имат тук“, — или се опитваше да завърже разговор с Еверет, докато той се стараеше да се концентрира върху синхронизирането на снимките, които беше направил с телефона си, с тези в Доктор Квантум.

— Какво?

— Казах — искаш ли чай?

— Току-що пих чай.

— Знам. Искаш ли още?

— Не, благодаря. — Еверет бе изпил толкова много чай по време на това наблюдение, че пикочният му мехур вече едва се справяше с натоварването. Какво, кого можеше да е пропуснал по време на прекалено честите си посещения до тоалетната?

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Аз ще си взема.

— Вземи си.

— Искаш ли една бижу кифла?

— Не! — отсече Еверет. — Не искам бижу кифла.

Сен седна по-изправено, настръхнала от обида.

— Е, аз ще си взема една виенска кифличка — обяви тя и се изправи шумно.

— Сен, съжалявам…

Тя прощаваше толкова бързо, колкото и избухваше:

— Наистина, наистина, наистина ли си сигурен, че не искаш една?

Момичето отиде при плота на самообслужване, без да дочака отговора му. Въпреки дискретния изглед, който се откриваше от нея, масата в кътчето на кафенето на третия етаж всъщност беше на второ място по удобство. Докато Еверет все още оглеждаше за места, откъдето да шпионира щаба на Множеството, бързо беше попаднал на най-идеалното от всички: маса до еркерния прозорец в чайната „Суийт Афтън“ на втория етаж. Беше по-близо до улицата, по-близо до лицата, по-добре разположена и по-добре скрита между лондонските дами и техните превързани с панделки кутии и раирани торби с коледни покупки. Еверет едва-що бе скрил Доктор Квантум зад менюто, когато към масата се приближи сервитьор с искрящо бяла престилка и също толкова бяла кърпа, преметната през ръката му.