Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Щяха ли да те наранят?

— Онези женчовци? Бих искала да видя как ще опитат. Ей, имаш късмет, Еверет Синг.

Кратката им разходка приключи пред шлюз в обшивката на Евърнес . Сен надникна през илюминатора и махна на нещо, което Еверет не можеше да види. Тя зави колелото на вратата; резетата се отключиха; вратата се залюля навътре.

— Хайде, Еверет Синг.

Еверет пристъпи на балкона, деликатен и елегантен като паяжина. Устоя на изкушението да хвърли поглед под краката си. Отправи поглед навън. На сто метра от тях беше съседът на Евърнес , с привързан нос към пилона. Носеше клеймо под формата на гребен от три златни корони върху син щит и името Лионора Кристин . Разтоварваха я; палетата и контейнерите, които се спускаха с лебедките от трюмовете ѝ, отиваха право в протегнатите ръце на сновящи повдигачи и товарачи. Последният от малките бързи облаци вече бе напуснал небето; вятърът беше стихнал; въздухът бе безкрайно ясен и неподвижен. Пушекът от вечните комини се издигаше право нагоре — палисада по ръбовете на Лондон. Еверет потръпна от това обещание за дълбок зимен студ. Оставаха само шест дни до Коледа.

Сетне хвърли поглед по протежението . Балконът се намираше точно по централната линия на Евърнес . Вдясно от Еверет бяха предните витлови отсеци и единият от стабилизаторите. Прозорците на мостика и каютите на екипажа бяха скрити от предната извивка на корпуса. Зад гърба му бяха кърмовите крилни витла и елегантните извивки на опашните перки. Евърнес , какво красиво момиче си бил, помисли си той. Улови се по-здраво за парапета. Това беше истинско. Беше тук.

— Погледни нагоре — предложи с лукава усмивка Сен.

От изненада Еверет едва не се преметна назад през парапета. Лицето на Макхинлит се усмихваше широко към него от разстояние няколко сантиметра. Стоеше на корпуса с лице към обелено парче обшивка, широко около метър. Коланът, закопчан върху торбестия му оранжев гащеризон, го свързваше с въже към релса, която минаваше по дължината на гърба на Евърнес . Макхинлит се придвижваше като алпинист по повърхността на въздушен кораб. Пред очите на Еверет мъжът зави отново отметнатата обшивка, за да прикрие откритите ребра, след което прокара по ръбовете нещо, което наподобяваше нож. Там, откъдето минаваше ножът, снадката изчезваше. Кожата на кораба бе цяла и непокътната. Макхинлит бе забелязал Еверет и Сен. Той отново се усмихна широко към тях между краката си, отскочи от корпуса, отпусна двойното въже и се приземи леко на балкона непосредствено до двамата.

— Как го направи? — попита Еверет. — Искам да кажа — обшивката, нали е от нановъглерод?

Макхинлит му показа инструмента. Наистина беше нож, любопитно закривен. Ръбът на острието изглеждаше размазан като мараня.

— Изкормвач — каза Макхинлит. Той вдигна острието пред очите си и се взря с удоволствие в него. — Единственото нещо, способно да пререже нано, е нано. Разрязва и зашива, бързо и лесно. — После сгъна острието в дръжката му и го пъхна в един от многото си джобове.

— Е, още ли сме хакни-тип-топ и в изправност? — попита Сен.

— Разбира се. Най-сладкият кораб, който излиза от града, и това включва онази изнежена шведска птичка ей там — отвърна Макхинлит, докато откачаше въжето от колана си. Акцентът му беше толкова силен, а гласът толкова мек, че на Еверет се налагаше да се концентрира, за да проумява какво казва. — Значи си дошъл за претеглянето, а?

— Иска ми се да не го чувах от устата на всеки. Изнервям се.

— Овладей си нервите, малкият. Просто формалност. — Мъжът тръсна въжето, за да задейства лебедката някъде високо горе на гърба на кораба, която го нави. Той измъкна крака от колана и го преметна през рамо. — Така си е, синко.

Бяха везни, истински везни, инсталирани на товарния док. Два метра високи, два метра широки, от месинг, дърво и нитове: с блюда като онези, които богинята на правосъдието държеше високо вдигнати над Централния углавен съд на Олд Бейли. От едната страна имаше старо кожено кресло — толкова овехтяло, че пълнежът се подаваше през напуканата тапицерия. От другата, в противовес — голям стъклен цилиндър. Над цилиндъра бе разположен месингов кран, свързан към маркуч, който се губеше извиващо от поглед между контейнерите и сандъците. Присъстваше целият екипаж на Евърнес . Шарки стоеше до везните.

— Седнете, сър.

Еверет се приближи предпазливо до креслото. Накланящият механизъм беше застопорен, така че помръдна едва-едва под него. Краката му се залюляха.