Йен Макдональд - Беглец по равнините

— В моя свят Османската империя е паднала преди сто години. И имаме една Америка: Съединените щати.

— Майчице, ама че скучно. Ние си имаме три. Първо са Конфедерираните американски щати; това е домът на Шарки. Богато богато място. Има само земя, нали разбираш. Никой никога не е банкрутирал, ако е купувал земя. Така че сега си имат всичките тези генетично-как-му-се-викаха култури и трупат състояние. Дори са направили това генетично-нещо-си бобено зърно, от което може да се произвежда масло… като вашия петрол. Течно гориво. Щяло да революционизира света, казват. Само дето, струва ми се, сме отишли прекалено надалеч в едната посока, за да тръгваме в другата. Нещо като да обърнеш въздушен кораб. Нуждае се от доста дълга отсечка и от много пространство. Атланта е красива де, с тази стена от стъклени кули, целите сияйни и златисти в утринната светлина. После пък са Съединените щати. Те са като твоите, предполагам. Мислят си, че те са истинската Америка, защото не признават Конфедерацията, така че доста се гневят, когато споменеш за КАЩ или за Атланта, или нещо от този сорт. Те били най-първите и най-добрите, казват. Какво да говорим, минали са сто и шейсет години. Преживейте го най-после. И най-накрая, от другата страна на Скалистите планини е Амексика. Това е онази част, която се е отделила от Мексико през последната гражданска война. Там вече е сладката работа. Лос Анджелис, хасиенди, портокалови дръвчета, прохладни басейни и всичко останало. Иска ми се да живеех постоянно там. Красиво. Харесва ми да ме напича по малко слънце. А, има и четвърта. Забравих за Канада. Странно колко често ми се случва.

Върхът на обувката на Сен се удари в нещо метално. Еверет сведе поглед и видя малък стоманен медальон, вплетен в мрежата. Беше инкрустиран с три триъгълника, насложени един върху друг.

— Центърът на тежестта — каза той, като оглеждаше пространството, колоните и трегерите на големия въздушен кораб. Всичко се фокусираше тук, всичко постигаше равновесно положение около тази точка. Той докосна малкия метален медальон. Имаше чувството, че може да балансира Евърнес на върха на пръста си.

— Не е кой знае какво. Ела да погледнеш отвън — предложи Сен.

Страничните пътеки се присъединяваха към главния гръбнак при центъра на тежестта. Сен пое по дясната. Тръгнаха през газовите клетки, завързани в мрежите им от нановъглерод.

— Е, кой е този Идлър? — попита Еверет и като се сети за отговора на Сен последния път когато беше задал същия въпрос, прибави: — И не ме залъгвай отново с онази глупава броилка.

— Какво ѝ е на броилката? — каза Сен. — Аз я измислих.

Всичко, което чуваше от нея, бе или въпрос, или предизвикателство. Беше вбесяващо, беше увлекателно.

— Можеш просто да ми кажеш.

Сен отстъпи.

— Нали знаеш как навсякъде винаги има по един голям, тлъст задник, който не точно управлява всичко, защото, ако беше така, щеше да привлича прекалено голямо внимание върху себе си, но пък може, да кажем, да урежда разни неща, познава определени хора, кара нещата да се изпаряват. А в такъв бизнес рано или късно се сблъскваш с нещо, което ти се иска да се изпари. Ани споделя с мен за работи, които не споделя с никого, дори с Шарки… веднъж, доста отдавна, точно когато сме се сдобили с кораба, се получило така, че ѝ начислили данък, който не можела да си позволи. Нов капитан с бона кораб: единственият заем, който е можела да вземе, бил такъв, при който банката ще пожелае да го обяви за просрочен, за да продаде Евърнес . Така че отива при Идлър и той кара проблемът да се изпари. Ей така. Няма го. Само дето вместо да дължи на банката, сега е задължена на него. И от време на време, но не много често, той я моли да превозва по нещичко за него, без никой да разбира. Екстра специално, от този род… а в крайната точка на рейса винаги има по някое негово другарче, което си взема разписката за доставката на закътано място, което не е точно от обичайните, където нормалните кораби разтоварват. Защото може и да сме големи, но съм способна да го приземя на главичката на карфица… Та всичко си беше шаренийка допреди два месеца, когато шарпите на Идлър идват и искат от нея да вземе товар за Санкт Петербург. Ани не е в позицията да откаже, тъй че отговаря утвърдително, но някъде над Ройген я засичат и с нея се свързва катер на Имперски дойчер митници. Нареждат ни да спрем, да пуснем котви и да се приземим. Тези товари… не могат да се нарекат точно бижу. В момента, в който стъпят на борда, пратката ще им се навре в очите като кучешки топки. Не смеем да им побегнем, нито можем да открием огън по тях. Така че Ани ми нарежда да изведа кораба над Балтийско море, все едно не сме чули, след което, при третото повикване, докато вече застават над нас, за да ни принудят да се спуснем, се обръщаме и изхвърляме пратката в морето. Цоп. О, извинете, майн капитан, проблеми с радиото; разбира се, че ще се подчиним. Приземяваме се на Щралзунд, те се качват на борда, ние сме чисти като дупето на монахиня… Но проблемът е, че на Идлър не му харесва да губи пратки. Излиза от джоба му. Иска компенсация. Динари в брой. А нашият капитан, тя не е едно от големите семейства като Галичели или дори Бромли. Те имат роднини и дълбоки джобове. Ние си имаме само себе си и Евърнес . Всичко опира до оборота… или поне така ми казва Шарки. Динари, които идват по-бързо, отколкото заминават. Работата е там, че през по-голямата част от времето на практика е обратното. Така че Идлър ни изпраща неговите шарпи, за да не забравяме.