Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Харесвам момичета, ясно? — каза Еверет. — Наистина ли си ме шпионирала, докато бях под душа?

— Може и да съм.

— Ами не би трябвало да го правиш. Нещо като… нарушаване на личното пространство е.

— На въздушните кораби няма лично пространство, оми. И има воден режим. Трябваше да съм сигурна, че няма да източиш прекалено много. — Тя се усмихна. — В добра форма си за човек, който се занимава с комптатори.

— Тренирам футбол.

— Наистина. На коя позиция?

— Вратар.

— А, другата игра.

— Защо, каква е другата игра?

— Ръгби. Ето това вече е мъжка игра. Сокърът, ами той е за контета и женчовци, нали?

— Не и там, откъдето аз идвам. На моя свят сокърът е игра за контета, която се играе от главорези, а ръгбито е игра за главорези, която се играе от контета.

— Не ми се нрави как звучи този твой свят, Еверет Синг. Звучи ужасно. Хайде, конте. Не изоставай, ако можеш.

Тя се обърна и побягна леко през покривите. Еверет я следваше на две стъпки, като влезе без проблеми в ритъма ѝ, нагоре по единия склон на покрив, надолу по другия, покрай пушещи комини и димящи въздуховоди, от които се разнасяше мирис на чесън, джинджифил и риба, тичешком и приведено под паяжини от съскащи, искрящи електрически кабели. Над улиците, от сграда до сграда, бяха построени разнебитени дървени мостчета. Сен, израснала в триизмерния свят на въздушните кораби, където горе и долу идваха също толкова лесно, колкото ляво и дясно, ги прекосяваше небрежно. Еверет погледна надолу. Далеч под краката му бяха навесите и чадърите на сергиите на базара по Морнинг Лейн. Глави, шапки. Замайването го привлече неудържимо; сетне почувства как нечия ръка улови неговата и го издърпа на следващия покрив.

— Правило номер едно: не поглеждай надолу — каза Сен. — Довери се на краката си.

На две пресечки по-нататък се натъкнаха на пролука между покривите, където мостът бе изгнил и пропаднал.

— Ще успееш ли?

Еверет измери на око разстоянието, прецени тежестта на раницата на гърба си, усещането от непривичните обувки. Вече беше издържал две изпитания: в „Бона дрешки“, където се бе доверил на Сен и дона Мириам да го облекат; в преследването по уличките и тунелите, когато се наложи да гласува доверие на Сен, че ще го измъкне от задънената улица.

— Така смятам.

— Бона. Не забравяй…

— Няма да поглеждам надолу.

Сен сякаш прелетя като в забавен кадър над празното пространство. Приземи се леко и пъргаво като маймуна. После беше ред на Еверет. Единствената засилка беше надолу по стръмния склон на покрива; единственото място, откъдето да отскочи — ширината на водосточната тръба. Пропуснеше ли мястото…

— Довери се на краката си — промърмори той.

Четири крачки. Доктор Квантум подскачаше болезнено на гърба му. Улучи мястото за отскок. И беше във въздуха. И прекоси пролуката. Приземи се твърдо и задраска с пети и пръсти по хлъзгавото покривно покритие, а изпод тях започнаха да се пързалят керемиди и да падат към улицата. Отдолу се надигна гласът на разгневен собственик на сергия, побеснял от разкъсаните навеси и увредена стока.

— Не е зле — каза Сен.

— Още много ли остава? — попита задъхано Еверет.

— Нее. Виждаш ли онзи стълбищен парапет ей там? Ще слезем до колонадата на Даунс Арчес и оттам сме си право у дома.

Металното стълбище се спусна на зигзаг по фасадата на стар тухлен склад. На стената с двуметрови, избелели от източно лондонското време букви беше написано МЛИВОТО НА БОЛДЪН ЗА ОВЕСЕНИ КАШИ. Надземната железница минаваше над улицата, а стълбището водеше до пероните, но Сен поведе Еверет под измокрената стомана. Над тях с грохот премина влак. Сен блъсна една улична порта, за да я отвори. Пред тях изникна фигура.

— А сега какво? — чу се мъжки гърлен глас.

Еверет разпозна собственика му: партньорът на холандеца от предната вечер. Момчето видя как Сен се напрегна, сякаш се канеше да го атакува, да го блъсне с глава. Гърлен Мъж също разчете признаците. Той цъкна с език, ръката му потрепна. В нея имаше грозен черен пистолет.

— Хей хо — рече друг глас над тях.

Еверет се огледа. Холандецът се бе надвесил през парапета на електростанцията. Едва си поемаше дъх и се хилеше.

— Е, мога единствено да допусна, че не си предала на твоя капитан съобщението от шефа ми — изгъргори Гърлен Мъж. Дробовете му бълбукаха от храчки. — Това вече е доста непрофесионално, малко като лична обида… толкова да подценяваш шефа ми, че дори да не предаваш съобщенията му. Ще се наложи този път да изпратим по-ясно послание. Полони, ти идваш с нас. Ти, оми, предай на капитан Сикссмит, че ако иска отново да види скъпата си дъщеря, ще трябва да дойде да си поговори с нас в „Рицарите“.