Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Пробвай тези. — Дона Мириам му връчи два наръча с облекла.

— Има клинове. Не нося клинове.

Дона Мириам погледна над очилата си и завъртя очи:

— Доркас…

— В моя свят…

— Какво?

— Не е от тукашните — викна Сен. — Чуждестранно другарче.

— Произношението му си го бива.

— Има английска майка — обясни високо Сен.

Еверет отнесе хрисимо купчината мода в един от ковчезите за преобличане. Беше почти толкова тясно и трудно, колкото в тоалетните на аеропорта „Садлърс Уелс“. А клиновете в крайна сметка не се оказаха по-различни от тези в спортния му екип. Докато обличаше ризата и дългите шорти с много джобове на най-фантастични места и нагласяше реверите на куртката, яката и пристягаше талията, дочу разговора на Сен и собственичката на магазина:

— Къде я намери тая кукличка? Не лъжи старата дона. Зяпалата ми може и да са за подмяна, но дори аз мога да увардя, че не е от нашите.

— Не мога да кажа, дона Мириам, но е от нашите , нашите.

— Аламо ли си?

— Бона лакоди. Бонару лали. Фантабулоза гозба. Увардих, когато беше под душа, как мислиш?

— А пилето? Аламо?

— Нанте.

— Повечето глупак. А замисляла ли си се, доркас, дали шаренкото пиле изобщо аламос полони?

— В смисъл, да е оми полони?

— Доркас, живеем в Хакни.

— Харесвам момичета — прекъсна ги Еверет. — Донякъде.

За момент настъпи тишина, след това два женски гласа избухнаха в смях.

— Парламо палари — каза дона Мириам.

— Hama saba apanē nijī bhāsā’ēm 5 5 Всеки си има свой език (хин.). — Б.пр. — отвърна Еверет на хинди и излезе от дрънчащия ковчег.

— Бона. — Дона Мириам плесна доволно с ръце.

— Фантабулоза — рече Сен.

Дона Мириам завъртя едно огледало в цял ръст. Еверет хвърли поглед на себе си. Куртката в кавалерийски стил, със златна яка, ръкавели и ревери му стоеше много, много добре. Широките шорти, целите в джобове и гайки, и ципове, и места за окачване на разни неща, бяха чиста проба уличен байкър. Дори клинът под шортите беше в приемливо анонимно сиво. Направо пареше.

— Трябва ми само една от онези кърпи.

— Без без без кърпи — каза дона Мириам. — Не е за нашите .

— Ще ти трябват и тези — обади се Сен и стовари едни боти в ръцете на Еверет. Бяха фантабулоза боти. На височината на прасците, комплексни, черни, разбиващи. Еверет ги нахлузи, завърза връзките и закопча каишките и катарамите, след което се завъртя пред огледалото.

— Мога ли да си ги позволя?

— Не е необходимо — рече Сен. — От Сен.

Дона Мириам се покашля многозначително. Сен заобиколи бавно Еверет от толкова близо, че можеше да усети топлината на дъха ѝ, докато го оглеждаше от горе до долу.

— Ще издържа ли теста? — попита той. — Изглеждам ли като от нашите?

— Да, като от нашите — отговори Сен. — Наистина нашите.

Тя го улови за реверите и се придърпа по-близо. За момент Еверет си помисли, че момичето може да го целуне, но тя извади карта от нищото и я пъхна в колана на панталоните му. Дона Мириам поклати глава и сложи в ръката му неголяма пачка банкноти.

— Топъл въздух, сладки пътешествия и благоприятен вятър зад гърба ти — каза тя.

След вмирисаната влага на „Бона дрешки“ полумрачната, сенчеста „Чърчуел Али“ му се стори заслепителна. Еверет пристъпи навън в новите си дрешки и за момент, само за момент, Хакни Грейт Порт му принадлежеше. Е, може би не точно Хакни Грейт Порт, може би само този базар от улици недалеч от Морнинг Лейн. Е, може би не целият лабиринт от улички, а само тази уличка. Може би дори не тази уличка; само няколко квадратни сантиметра от мокрите, мазни павета под подметките на новите му боти. Или може би само собствената му кожа. Ако можеш да кажеш, че толкова голямо пространство принадлежи напълно и изцяло на теб, изказването е важно. Той измъкна картата таро „Евърнес“ от колана си. Стара контурна рисунка на паун, който се перчеше с разперена опашка пред отражението си в огледало. Името на картата беше Гордост . И какво ѝ е лошото на гордостта? — помисли си Еверет. Надалеч от спарената влага на магазина на дона Мириам, дрешките му започнаха да придобиват миризмата на нещо ново, като от най-хубавите и редки парфюми, защото изкарва само до първото пране.

Той стреснато се блъсна в Сен.

— Еверет Синг, мислиш ли, че ще можеш да тичаш с тези боти?

— Защо?

— Защото ще ти се наложи на три, две, едно! — След което Сен се изстреля като парче лед от арбалет.

Еверет се забави само толкова, колкото да пристегне здраво и в безопасност раницата на раменете си, вместо да виси на задника му, където обикновено я носеше, и в тази секунда колебание почти успя да я изпусне от поглед. Божичко, бърза беше! Видя как му хвърля поглед през рамо. Очите ѝ се бяха разширили. Еверет също погледна назад. Мъжът с холандски акцент, който го беше заплашил предната вечер: приближаваше толкова бързо и скъсяваше дистанцията до такава степен, че Еверет вече можеше да подуши какво е ял на закуска. Момчето се завъртя на петите на новите си ботуши и побягна. Сен? Къде? Виждаше единствено хора, които се подхлъзваха и отскачаха, за да не са на пътя му.