Йен Макдональд - Беглец по равнините

Самият магазин беше далеч от бона. Малко встрани от Морнинг Лейн, в сенките на въздушните кораби, имаше лабиринт от улички и колонади. Магазинчетата, не по-широки от витрините си, бяха сгушени под натежалите от дъжда брезентови тенти, които почти се докосваха над средата на улицата. Тесни, но дълбоки: Еверет се взираше в мрака покрай неоновите реклами: ФАРИДЖ: ОБУЩАР; ЛЕДУАРД И ОБОЛЮУЕЙЕ: АКЦИЗИ И ТАКСИ; АДЕ: ОРЪЖЕЙНИК; УЕЙ ЕЛЕКТРИКАЛ; ТЛЪСТИ ПАЙОВЕ И ГОРЕЩИ КЮФТЕТА. Електрическите светлини премигваха дълбоко във вътрешностите на магазините и стигаха далеч по-дълбоко, отколкото уличната архитектура следваше да позволява. Промъкването на Еверет и Сен през тълпите — запарени, вмирисани на гореща мазнина и характерния парлив оттенък на електричество, — които задръстваха уличките, беше бавно. Всички поздравяваха Сен, а тя спираше, за да отвърне, да махне на познат, да сподели шега, да подхвърли коментар, комплимент или празнични благопожелания. При всяко спиране прехвърляше тестето с карти таро „Евърнес“ и им показваше някоя. Хората се усмихваха, разсмиваха, мръщеха или целуваха кокалчетата на юмруците си. Сен грабна кесия с печени кестени от една скара.

— Ей! — извика продавачът на кестени.

Сен извади карта таро от куртката си. Втренчи се в нея.

— Виждам динари в живота ти. Много много скоро.

— И последния път така каза! И преди това, и по-преди това! Върви си по пътя, авантаджийке!

Продавачът се опита да я ритне, но размяната на реплики беше добронамерена. Докато думите на езика на ветровиците прелитаха като птици край главата на Еверет, все повече започваше да придобива усещането, че Сен е нещо като талисман за жителите на Хакни Грейт Порт, очарователно дете, уличен светец, техен личен Леден ангел. Ако нещата се развиваха добре за Сен, красивата дъщеря на капитана, и на тях щеше да им върви.

— Тук.

— Тук?

Някои от неоновите тръби преди тъмния малък магазин бяха дефектирали. ОНА РЕ КИ. По евтините телени закачалки висяха дрехи с човешки лица, изрязани от списания, забодени по дръжките. Предполагаше се, че идеята е да внушават, че якетата се носят от хора. На Еверет му приличаше повече на парад от ухилени, съсухрени глави. Сен ровеше през развълнуваните редици от окачени дрехи. Магазинът бе студен и миришеше на нафталин и мокра вълна, както и на същата земна, особена миризма, която бе доловил от Сен. От нея беше загадъчна и наелектризираща. Тук беше лепкава и плашеща.

— Оли оли, дона Мириам! Довела съм другарче.

От тъмнината в дъното на магазина се отдели нечия сянка. Малка, тантуреста форма, която пристъпи с поклащане между високите до тавана шкафове с прозрачни вратички и нащърбените манекени с облещени като във филм на ужасите очи. При преминаването ѝ покрай тях манекените се раздвижиха. Светлината на премигващия неон разкри ниска жена с широка като на жаба уста и изострени черни, малки очички под разрошена, избуяла къдрава коса. Носеше шалвари и голям вълнен пуловер, който я обгръщаше плътно. Златното ѝ пенсне висеше на верижка около шията.

— Оми има нужда от малко жужиране — каза Сен.

— О, мили Боже. Къде ги намираш, Сен? — Дона Мириам си сложи пенснето и се вгледа в Еверет, след това го погледна над тях, сетне ги свали, за да види дали има някаква разлика. — Доркас! Наистина има нужда, съвсем права си. — Тя се извърна към Еверет толкова бързо, че той подскочи: — Имаш ли си ръчна чанта, пиле?

Еверет ѝ показа раницата си, в която на сигурно място беше и Доктор Квантум. Докато се спускаше с въжето от Евърнес до земята долу, беше далеч по-доволен, че таблетът е на сигурно място на рамото му, а не го е оставил на кораба. Всяко блъсване, подскачане и дръпване из претъпканите улици бе намалявало увереността му в това.

— Ръчна чанта. Мецас, динари, гелт. Пари , мили.

Еверет отвори неумело портфейла си. Сен грабна всички пари и ги подреди преди дона Мириам.

— Има нужда от теб, дона Мириам. Помогни му.

— Парите ми трябват — извика Еверет. Дона Мириам вече броеше банкнотите.

— Сега си на служба. Получаваш заплата.

— За мен си е все доркас. — Дона Мириам присви пръст, за да привика Еверет към дъното на магазина: — Стой мирен сега, става ли?

Тя го измери на око с палец и показалец, протегнати на ръка разстояние. После остави Еверет да стърчи при кабинките за преобличане — високи и тъмни, злокобни като ковчези, и потъна в издирване из плесенясалата стока. Разсъбличаше гологлавите манекени из магазина. Сваляше с дълга пръчка окачалки със съсухрени глави. Катереше се по стълби и ровеше зад стъклени вратички. Хъмкаше и цъкаше неодобрително и захвърляше двойно повече, отколкото задържаше. Сен лудуваше из окачените костюми в по-светлата половина на магазина, като издаваше радостни писъци при всяко сако, което улавяше, или чифт ботуши, вдигнала в бледата зимна светлина. За Еверет пазаруването на дрехи винаги бе едно и също. И този път беше така: стоене като истукан около кабинките за преобличане, докато някои извличат необяснимо — и неизтощимо — удоволствие от гледането на книги, които нямат никакво намерение да купуват.