Йен Макдональд - Беглец по равнините

Американецът и индошотландецът вдигнаха с лекота Еверет от пода.

— И едно… и две… — припя индошотландецът Макхинлит.

Нещо бяло и пърхащо се спусна от обширните, високи сводове на въздушния кораб, като не спираше да се върти и преобръща, и да блести, улавяйки утринната светлина, която се изливаше през отвора на трюма в пода. Американецът Шарки се протегна и сръчно улови нещото във въздуха. Карта. Бяла карта с шарки по нея. Карта таро „Евърнес“.

— Сен?

Завиха мотори. Сен се спусна като леден ангел от просторните кътчета на Евърнес , увиснала на едно въже.

— Пуснете го. Той е бона.

— О, така ли? — Капитан Анастейзия ѝ показа Доктор Квантум. — Значи знаеш какво прави това?

— Нещо като комптатор е — отвърна предизвикателно Сен.

Тя се люшна леко в края на въжето, докато върховете на ботушите ѝ оставаха на пет сантиметра от палубата. Капитан Анастейзия преобръщаше пластмасовия правоъгълник в ръце, като търсеше как да го задейства.

— Извинете, мадам. Мога да ви покажа как… — предложи Еверет.

Капитан Анастейзия кимна на американеца и индошотландеца, които позволиха на Еверет да си стъпи на краката, но останаха плътно до него, непосредствено до раменете му. Тя подаде компютъра на Еверет, предпазливо и погнусено, сякаш беше омазан с екскременти. Той откри труднозабележимия малък бутон за включване. След като началният екран оживя и индикира готовност, момчето притисна палец към биометричния панел. Капитан Анастейзия се наведе по-близо над екрана и се намръщи към десктопа. Ето тук всичко свършва или започва, помисли си Еверет. Тези хора могат да ми помогнат или ще ме изхвърлят. Трябва да ги накарам да ми помогнат. Но не мога да сторя нищо, освен да разкажа истината и нищо друго освен истината.

— Доста лъскав комптатор — отбеляза капитан Анастейзия.

— И е така — обади се Сен, — защото не е от нашия свят. Това е крос-равнинен тек.

Звучеше изключително доволна от себе си, но при думата „крос-равнинен“ американецът Шарки, Макхинлит индошотландецът и капитан Анастейзия направиха по крачка назад.

— Не съм заразен — каза Еверет.

— Не, не си. Но онова, с което идваш, е специален статус — отговори капитан Анастейзия. — И печалбата ни от този статус са неприятностите. Сен! Защо си довлякла този беглец по равнините тук? А вие, мистър Синг, защо се скитате сам-самичък из Хакни Грейт Порт без обичайния камион с придружители като шарпи, клоуни от Сигурността и един Господ знае какво още подире ви?

— Шарпи?

— „Като знае това, че законът не се налага за праведния, а за беззаконните и непокорните, за нечестивите и грешните, за неблагоговейните и скверните, за убийците на бащи и убийците на майки, за човекоубийците“ — каза Шарки американецът.

— Мистър Шарки, далеч не искам да подлагам на неуважение религията на когото и да било, но може би не е най-уместното време за Словото Му. Шарпи, мистър Синг. Полицията. Няма положение, което не може да не се влоши още повече, ако се появи и полицията. А това ме поставя в деликатна ситуация, защото е ясно като две и две, че проклетите му шарпи и специалните агенти по сигурността ще дойдат да те потърсят и… Е, тук в Града на ветровиците си имаме свои собствени обичаи. Шарпите, акцизният агент, съдебният пристав — живеем си добре и без тях. Но в същото време не мога просто така да изтърся ценен товар от кораба си. Сен, приготви на твоя гост някакво хапване за закуска.

Полите на палтото ѝ се развяха, когато тя се обърна, за да си тръгне.

— Капитан Сикссмит! — извика Еверет.

Тя спря, но не се обърна.

— Компютърът ми все още е у вас.

— Така е.

Капитан Анастейзия продължи да крачи нататък, а токовете на ботушите ѝ отекваха по палубата.

— Благодаря, мамо! — извика Сен.

Мамо? — беше думата на устата на Еверет, но капитан Анастейзия вдигна ръка, за да я оставят на мира.

— Не ми благодари, още не съм решила какво да правя. Но искам да поговоря в каютата си с мистър Синг. И, Сен, полей го с малко гореща вода и сапун. Момчетата тийнейджъри вонят, от хормоните е.

— Господар и командир на Евърнес , и моя майка — каза Сен.

Корабната кухня беше сместена в една теснина по десния борд на въздушния кораб, толкова малка, че Еверет се боеше да не го опръска сгорещената мазнина от тигана на Сен. Масата се сгъваше надолу, столовете се сгъваха нагоре, а въздухът бе синкав от пушек, но пък изгледът от изпъкналия прозорец беше великолепен. Нощният дъжд спираше и острият вятър го прогонваше от небето заедно с проточените линии от облаци в западна посока. Беше от дните, които Еверет обичаше — ясен, студен, с ниско обедно слънце, изтръгващо отблясъци и ярки точици от извитите гърбове на въздушните кораби. Пред очите му един кораб се откъсна от осигурителните въжета, завъртя двигателите си, а заедно с тях и самия себе си, за да се издигне и улови вятъра на запад. Имаше и друг кораб, който приближаваше ниско и бавно над блатото Хакни, огромен като катедрала, с облачни сенки, които се движеха по обшивката му. Откъде идваш, къде отиваш? — помисли си Еверет. — Превозваш ли нещо по-хубаво от теб самия?