Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Сладкият ми дом, Хакни Грейт Порт — каза момичето. — Хайде, беглецо по равнините, тук слизаме.

Влакът забави и спря под свод от стъкло и метал и изсипа пътниците на перона. Последна спирка наистина.

Издигнатата железопътна линия стоеше над триажна станция. Товарни влакове и влекачи трещяха и стенеха сред каскади от искри и проблясъци. Въздухът миришеше на смазка и светкавици. Еверет би останал да гледа с часове, но момичето го издърпа след себе си надолу по металните стълби. Минаха последни през пропускателния пункт. На улицата вятърът запрати суграшица около раменете и краката на Еверет.

— Не зяпай — каза тя. — Изглеждаш като аматьор.

Но Еверет не можеше да не гледа, долу, на нивото на улицата. Трудолюбието тук очевидно беше на почит и хората внимаваха как се държат. Неведнъж момичето успяваше да го издърпа от пътя на електрокар, вдигнал високо над себе си някой контейнер, или го спираше, за да не се озове право пред пухтящ влекач. Прескачаха сребристи релси, втурваха се из лабиринти от струпани контейнери, откъдето вятърът, свирещ покрай острите им ръбове, издаваше меланхоличен вълчи вой. Бързаха през обвяваните от суграшицата улици между ярки неонови табели и витрини на пъбове и кафенета, и барове за китайска юфка, и ямайски къри ресторанти. От разтворените врати струяха светлина и топли пориви, и гласове, и музика. Музиката подсети Еверет за ретро синтпопа от 80-те; от онзи вид, който татковците искаха да им пускат на диско забавите по сватбите, но с малко по-груб бийт. Много пеене. От един пъб се разнасяше дъх на бира, цигарен дим и коледният химн „Послушай! Пеят вестители Божи“. Отвън пък — застоялият мирис на урина. Коледните светлини висяха отпуснати на прозореца и около вратата и премигваха колебливо. Меър Стрийт. Намираше се на Меър Стрийт. А горе, привързани около доковете си, въздушните кораби висяха над него като листа на чудовищни дървета.

Никога нямаше да оцелее тук сам.

Момичето го поведе под корпусите на въздушните кораби. От киловете им се сипеше вода и суграшица. От водопада пристъпиха двама мъже. Насмолените им дъждобрани, стигащи до глезените, бяха мокри — също и широкополите им шапки. Бяха големи, ръбати, мрачно очертани на фона на сиянието от вътрешността на въздушния кораб, а момичето в никакъв случай не изглеждаше доволно да ги срещне.

— Къде ти е началството? — Гласът на мъжа бе дълбок и гърлен.

— Нали я знаеш, тук и там — отвърна момичето. — Аз последна научавам.

— Кой е другарчето ти? — Вторият мъж имаше силен холандски акцент.

Еверет скри незабелязано раницата си между краката.

— Опитвам се да го вмъкна тайно, за да го поизпотя.

Холандецът се сгърчи от смях. Мъж с Гърлен Глас не оцени шегата.

— Виж сега, имам едно съобщение, полони. Кажи следното на твоя капитан: Идлър ѝ дава срок до коледната нощ, за да чуе нейното предложение, не по-дълго. Разбра ли добре? Коледната нощ.

Холандецът все още се смееше, докато двамата подминаваха Еверет и момичето и се упътваха към Хакни Грейт Порт.

— Идлър?

— Идъл дидъл бос, свинско дупе в сос — отговори безгрижно момичето, но нямаше как да излъже Еверет. Двамата хулигани я бяха стреснали. При все това нямаше да му каже кой или какво беше Идлър.

— А „капитанът“?

— Знаеш ли какво, Еверет Синг, причината да не ти пусна, какво остава да се приближиш достатъчно близо до мен, за да те поизпотя, е, защото винаги задаваш въпроси. Въпрос, въпрос, въпрос. Капитанът. Да. Моят капитан. — Тя се мушна под завесата от стичаща се вода. — Идваш ли, или ще стоиш навън цяла нощ?

Коремът на въздушния кораб стоеше отворен, със спуснати до земята платформи, лебедки и елеватори. Еверет присви очи през светлината. В долната част на носа беше отпечатано име. Евърнес .

Момичето беше нарекло картите си таро „Евърнес“.

Сега тя стоеше на товарната платформа за кърмата. Дръпна ръкава си и докосна подобното на часовник устройство на лявата си китка. Над тях забръмчаха мотори. От вътрешността на въздушния кораб се спуснаха две въжета. Към въжетата имаше прикрепени клупове. Момичето провря ръка през един, крак през друг и завъртя нещо на часовника-който-не-беше-часовник. Въжето я издигна в светлината.

— Дано умееш да се държиш здраво, Еверет Синг!

Еверет пъхна и двете си ръце през презрамките на раницата и се улови за въжето, докато клуповете продължаваха да се издигат покрай него. За момент увисна на китката си, след което кракът му намери втори клуп.