Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Пак го правиш.

Еверет подскочи.

— Какво?

— Пуленето.

— Съжалявам. Ами просто… аз… не съм виждал такива карти досега.

— Разбира се, че не си. Никой не е. Тези карти тук са лично мои. Персонално персонализирани. Съвсем уникални. Единственото таро „Евърнес“.

— Какво правиш?

— Гледай го него. Не само се пули, ами си пъха и гагата. Щом питаш, гледам. По малко напред, по малко назад, по малко настрани.

— Нещо като предсказания?

Очите на момичето се разшириха обидено. Еверет никога не беше виждал толкова бледи очи. Бяха като остри парченца лед.

— Не е като предсказания. Изобщо. Както казах, гледам. Виждам как нещата са наистина, наистина в дълбочината си, под всичко и всичко. — Тя се усмихна. Това я преобрази. Превърна я в друг човек. — Искаш ли да ти покажа? — Тя събра картите и прекоси вагона, за да седне при Еверет. Размеси тлъстото тесте. Умееше всички номера и трикове. Баба Аджит също го умееше. Беше дяволски добра на джин руми. Момичето протегна тестето в дланта си. — Удари три пъти.

— Без магически думички? — попита Еверет.

— Това не е магия. — Тя вдигна тестето на нивото на очите си. — А сега цепи.

Еверет разцепи картите на три. Сложи горната част в средата, средната най-отдолу и долната най-отгоре.

— Вземи първите три карти и ги подреди една до друга.

Еверет ги обърна една по една. Мъж с копие, обгърнат в пламък. Две летящи фигури, които унищожаваха житно поле. Небостъргач с око на върха си. Момичето поклати глава наляво-надясно в жест, толкова наподобяващ пенджабския за почти да, че Еверет почти се разсмя. Почти. Ледената сериозност на момичето го плашеше.

— Зад теб, под теб, пред теб — каза тя. — А сега: следващите три.

Човек, който теглеше каручка с магаре в нея. Борещ се мъж, погребан в скали. Две сестри, чиито езици бяха свързани с верига. Докато обръщаше последната карта, очите на момичето се разшириха. Чу се тихо възклицание. Тя се приведе, все така внимателно вгледана в картите. Еверет я последва разтревожен и в същия миг почувства възможно най-лекото подръпване на презрамката на раницата, която беше промушил през крака си. Хвърли се напред точно навреме, за да попречи на Доктор Квантум да изчезне под военната куртка на момичето. Тя прегърна компютъра.

— Ще се разкрещя, че ми посягаш.

Еверет събра картите с едно движение, отвори вентилационния прозорец и ги протегна във въздушната струя. Момичето изписка:

— Не!

— Върни ми го — нареди Еверет.

— Но аз го искам. Бона е. Дай ми го.

— Остави го обратно.

Момичето прегърна таблета още по-здраво.

— Ама аз го харесвам. Ще се грижа за него. Откъде се включва? — Тя започна да преобръща Доктор Квантум в ръце. — О! Фантабулоза бона! Няма увеличително стъкло и виж само колко е тънко. Не е от нашия свят.

Еверет почувства как в стомаха го пронизва ледено острие. Очите, мозъкът, сърцето му пламтяха. Мускулите на корема му се свиха в спазъм. Той се олюля замаяно в клатушкащия се влаков вагон.

— Пуленето. Пак го правиш. Седни си, оми, преди да си се гътнал.

Изтръпнал от шока, Еверет седна. Момичето остави предпазливо Доктор Квантум на седалката.

— Картите. Веднага.

Еверет сложи тестето до машината. Ръката на момичето се стрелна като змия и прибра мълниеносно картите в джоба на куртката си. Еверет върна Доктор Квантум обратно в раницата и затвори ципа. Забеляза, че момичето не отделя очи от компютъра.

— Нее, в смисъл очевидно е, че не е от този свят — каза тя. — Тук нямаме такива. Пластмаса, нали? Истинска, оригинална пластмаса. Страхотия. Откъде го имаш, а? Свил ли си го? Ааа… схващам. Не е само комптаторът. Ти също, нали? И ти си прекрачил равнините. Кой свят? Не е З 2, там са с големите претенции. А ти, друже… Ами… Не мисля. Тъй че откъде си? Да не си от онези наноубийци от З 1?

— Кое от З 1?

— Така казват. Че изглеждат точно като нас, но вътре са някаква каша от нанотехнология. Можеш да познаеш само ако ги погледнеш право в очите, в черната част, и очите им са като на мухи. Разбира се, ако си достатъчно близо, че да направиш нещо подобно, вече ще са ти изяли мозъка.

— Истина ли е това?

— Какво да е истина, оми?

— За З 1?

— Нее. Просто история. Никой не знае. От З 1ли си, друже?

— Погледни в очите ми. — Момичето се наведе напред. Ухаеше на пачули, като Готи Ема, и на нещо мускусно, земно, което Еверет не успя да разпознае. Стори му се, че този аромат е прекалено зрял за нея. Предположи, че е на около тринайсет години. Не го биваше много в познаването на възрастта при момичетата. За момент тя задържа поглед върху Еверет, след което отвърна очи.