Йен Макдональд - Беглец по равнините

Когато момчето влезе, вратата издрънка.

Невин-Съдържателят-на-Заложна-Къща гледаше на древната си професия сериозно и носеше добре изгладен костюм с широки ревери в стила на този свят. На петлицата му беше забоден карамфил — малко поувехнал в този късен час. Еверет установи, че това бе вторият-човек-който-му-приличаше-на-пълен-мошеник, след Скинар-с-Шофьорска-Фуражка. Стените на магазина бяха натъпкани от пода до тавана с газови кутии, препълнени със забравени вещи, големи и малки. Електрически мотопеди до комикси. Препарирана мечка до миниатюрно бродирано сърце. Еверет усещаше как тежестта на нещастието препълва сърцето му. Невин нагласи лупата на окото си и се вгледа в донесеното от Еверет.

— Продаваш или залагаш?

Първоначалната идея беше да продаде пръстените за пари в брой. Да ги заложи, значеше, че все някой ден ще ги потърси, че ще ги пусне в плик и ще ги пъхне в пощенската кутия на мисис Спинети. Еверет не обичаше да мисли за себе си като за крадец, колкото и благородни подбуди да имаше.

— Бих искал да ги заложа.

— Четирийсет гвинеи 4 4 Една гвинея е равна на 1,05 лири. — Б.пр. за сватбената халка, десетка за годежния пръстен.

— Десет лири? Това тук са диаманти.

— Това тук е марказит.

Ако на годежния ѝ пръстен имаше нещо по-различно от диаманти, Анджела Спинети отдавна щеше да е развалила уговорката. Еверет взе пръстена, докосна стъкления плот с камъка и остави малка, двусантиметрова резка.

— Добре, умнико. Трийсет за лъскавия.

— Гвинеи.

Невин огледа Еверет от горе до долу, за момент сякаш бе на ръба да зададе въпрос, след което поклати глава и извади тефтера за квитанции.

— Прекалено съм милозлив, това ми е проблемът. Стандартни условия, трийсет и три процента годишна лихва, без наказателна лихва за първите шест седмици. Устройва ли те, синко? Подпиши тук и тук.

Писалката, с която се разписа, беше красива изработка, изцяло от метал. Разбира се , помисли си Еверет. Не е лесно да произвеждаш пластмаса от въглища. Никога досега не беше използвал писец. Драскаше и скърцаше върху хартията. Подписът му приличаше на паяк, претърпял автомобилна катастрофа. Невин откъсна квитанцията по пунктираната линия и я даде на момчето. После извади голям, сложно устроен портфейл, излъскан от десетилетията преминаване от задния джоб в ръката му и обратно. Невин го завъртя насам-натам, отвори различни отделения и секции. Накрая подреди като войници банкнотите и монетите върху плота. Искрите от дефектните неонови лампи огряваха помещението в кошмарно синьо. Еверет посегна към парите. Единият пръст на Невин се стрелна, бърз като змия, и издърпа една от монетите.

— Ще трябва да се погрижа да премахнат професионално драскотината, нали така?

На излизане Еверет хвърли поглед през рамо. Невин слагаше двата пръстена в стъклена кутия заедно с квитанцията.

Ще се върна за теб, колкото и вселени да ми се наложи да пресека.

Пари в джоба му. Работата не беше точно чиста, но можеше да ги гледа, без да мисли как мисис Спинети се главоболи за изгубените си пръстени. Сто пенса правеха една лира, също като у дома, но подобно на щатските пари, всички монети си имаха имена. Ако се водеше по американските парични единици, Еверет предполагаше, че един шилинг е равен на десет пенса, половин крона на двайсет и пет пенса, една крона — петдесет пенса. Един танер беше пет пенса, имаше и една рядка малка монета, която се казваше флорин и изглежда, вървеше по двайсет пенса парчето. Пари в джоба му. Нямаше да изкарат дълго там. А докато Еверет беше в заложната къща, улиците се бяха изпразнили. Внезапен порив на вятъра, примесен със суграшица, запрати търкалящи се вестници по тротоара. Суровото време на декември се вмъкваше под спортните дрехи на момчето. Навсякъде в мултивселената беше декември. Внезапно се почувства ужасяващо сам. Странник в чужд свят. Нищо тук не беше същото. Нищо. Не можеше да се върне. Не можеше внезапно да обяви край на играта, да изключи конзолата и да се върне обратно към чая и шоколадовите „ХобНобс“. Не можеше да измъкне телефона си, да се обади у дома, а колата да го вземе до половин час. Беше по-далеч от родния си свят, отколкото който и да е друг. Беше най-изгубеният човек в мултивселената. Не… и тогава, заедно с осъзнаването, през него премина вълна от разтърсваща надежда и едновременно с това — страх от онова, което трябваше да направи. Не беше сам. Не беше сам. Някъде там, някъде тук, в Тайрон Тауър, беше баща му. Но домът бе толкова надалеч и имаше толкова много за вършене, а той бе толкова уморен. Толкова уморен. Уморен във всяка своя клетка; уморен до самите си атоми. Единственият път към дома беше да не се отклонява от плана си докрай. А в плана му имаше толкова пропуски, толкова грешки, толкова възложени надежди на щастливата случайност. Беше безнадеждно. И все пак единственият план с някакви шансове за успех. Което обаче нямаше да се случи, ако замръзнеше до смърт, докато се опитва да поспи на прага на нечия врата, или ако полицията го арестуваше за скитничество. Само че една нощ, прекарана в някой от хотелите, които беше видял, с ярките им прозорци и фоайета, пълни с глъчката на великолепно облечени хора, които се събираха за коледните си празненства, забави и балове, щеше да ликвидира всичките му така трудно изкарани пари. Точно за такива подробности не беше помислил. За това, че имаше нужда от сън, а в този момент — и да се нахрани.