Йен Макдональд - Беглец по равнините

Някакъв влак се изтърколи и премина с рев над главата му. По цяла нощ ли се движеха? Можеше ли просто да си купи билет до следващата спирка и да се вози отново и отново, да се унесе в сън от тракането на релсите и блъскането на вагоните. У дома Еверет се беше возил на нощни влакове. Не очакваше да бъдат по-малко страшни и в този Лондон. Вдигна очи към меките силуети зад замъглените прозорци. Хората се прибираха вкъщи. Вкъщи, в Барнет и Ърлсфийлд, Хароу и Уийлдстън, Хакни и Стоук Нюингтън. Идеята го обзе така внезапно и непоклатимо, че беше болезнено. Иди там. Това е територия, която познаваш. Уличните имена може да са различни, но географията, през която са прокарани, е същата. Може да има Роудинг Роуд №43. Може в задния двор на №27 да има лятна къща, от която ще се получи зимна спалня за един междувселенски пътешественик. Може да има алея „Кучешка наслада“ и частни парцели в края ѝ, парцели с градински навеси, кресла и дивани и всички онези неща, които собствениците на частни имоти донасят, за да заприлича градината им на всекидневна. Ако пък няма нищо такова, може дори да има викторианско гробище с малък параклис в средата. Мъртвите не притесняваха Еверет. Спяха дълбоко и непробудно и никога не хъркаха. Премина още един влак, упътен към предградията. Еверет тръгна целенасочено през дъжда от меко сини искри, право към червения неонов знак с кръг и V на лондонските надземни железници. Вятърът на един друг Лондон въртеше около него вестници като литнали птици.

Момичето се качи на „Свети Павел“. Еверет нямаше да я забележи, ако веднага след като бе влязла във вагона, не се приближи и не седна точно срещу него. Нямаше нужда да го прави. Вагонът беше почти празен. Еверет тъкмо проверяваше картата на Доктор Квантум. Той пъхна възможно най-дискретно таблета в раницата си. Чуха се предупредителни сигнали, вратите се затвориха, влакът ускори с писък на колелата си по надземната линия, която заобикаляше обляната в светлина маса на голямата катедрала и нейния купол. Еверет почувства внезапно сковаване от носталгията по дома. „Свети Павел“ — идентична до последната подробност с катедралата, която познаваше — приличаше на частица от неговия свят, която просто се бе появила в този.

— Какво се пулиш?

Лицето на Еверет почервеня. Момичето си бе помислило, че гледа нея.

— Просто „Свети Павел“.

— Не си ли я виждал досега?

— Ами, да, разбира се… Но наистина гледах катедралата, не теб.

— Значи аз не си струвам пуленето?

Струваше си — Еверет бе длъжен да го признае. Момичето беше изключително. Изключителни бяха дрехите ѝ: клин, напъхан в боти със заострен връх, военна куртка, навлечена върху тениска, прерязана на височината на пъпа. Изключителна беше косата ѝ: голяма афроприческа в чисто бяло. Изключително беше лицето ѝ: Еверет никога не бе виждал по-бледа кожа, по-арктически сини очи. Изглеждаше като скулптура от лед.

— Съжалявам, ако си останала с впечатлението, че те зяпам.

— Без значение за мен.

Момичето се извърна от него, вдигна яката на куртката си и потъна в седалката. Извади тесте карти от чантата, която носеше през рамо, и започна да ги брои една по една, като помръдваше безмълвно с устни. Във вагона беше топло и това, заедно с непрестанния ритъм на тракащите релси, унесе Еверет в полухипнотичния транс на нощното пътуване с влак. Стреснато се изтръгна от съня, за да установи, че момичето отново отделя очи от него. Тя започна да реди внимателно картите върху не чак дотам чистата тапицерия. Изключителни бяха и картите. Бяха илюстрирани като карти таро, но символите и персонажите върху тях бяха непознати на Еверет. Готи Ема, Пчелата майка на емо-момичетата в академията „Борн Грийн“, разнасяше навсякъде със себе си тесте карти таро и се преструваше, че разчита в тях любовни авантюри или че изпраща проклятия на хората, които злословеха по неин адрес във Фейсбук. На нейните карти имаше обесени хора, папи и шутове с кучета в краката им. Тестето пред него съдържаше различна зоологическа градина. Имаше тенекиен човек, човек с трико на акробат на едноколка, който жонглираше с планети. Имаше бог с четири лица и жена с меч във всяка от ръцете си с корона от слънце. Змия, увита във формата на осмица — или символ за безкрайност, — с опашка в устата. Старец на патерици пред врата, която водеше към мрака. Ръка, която се протягаше от бурно море. Момичето си мърмореше, докато внимателно подреждаше всяка карта на мястото ѝ. Къща с крака в центъра на кръста от карти; колесница, теглена от лебеди, разположени под прави ъгли спрямо нея.