Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Нее… Жужирам те. Откъде си? Честно?

— З 10.

— З 10? Къде е това, какво е това? Не съм чувала за З 10.

— Осъществихме контакт с Множеството през февруари тази година. Имаме обмен на специални пратеници.

— Нее. Не съм чувала за нищо подобно. Макар че кой знае какви ги вършат в онази голяма кула и какво общо има всичко това с цената на сиренето.

— Доста, ако целта ти беше да ми откраднеш компютъра.

Момичето се сви като попарено от срам, но позволи на ръката си леко да погали раницата на Еверет.

— Оо, ама това е бона… Всички ли имат такива играчки там, откъдето си ти?

— Технологията е нова, но не е нещо специално. Всички разполагат с портативни компютри. — Еверет извади телефона си и го включи. — Тук няма как да хвана сигнал, но това е мобилен телефон. Само дето си има всички тези приложения и музиката ми е в него, и снимките, и… мисля, че го наричате Интермрежа, както и прилична фотокамера. — Той снима зяпналото момиче и ѝ показа снимката. Тя скри лице в ръцете си, отново засрамена, след което взе телефона, за да се погледне. — Можеш да я увеличиш с пръсти — обясни Еверет, като ѝ показваше как да управлява екрана.

— Бонару — каза момичето. — Бива си ви от З 10. Почти като онези другарчета от З 4, но при тях е онази работа с Луната. Е, хубаво де, значи вече знам нещо за З 10. Но училищните ви униформи са гадни. И накъде си тръгнал?

Еверет не отговори. Още ѝ нямаше доверие.

— О, не ми ги разигравай тия, оми. Бегълците по равнините, разните му там учени, бизнесмени и другарчета пратеници… тези се возят наоколо в лимузини с телохранители, скокови пистолети и всичко останало. А ето те и теб, возиш се по трафалгарската линия, облечен като идиот, с технология за милион динари от З 10по теб. Знаеш ли къде отиваш, оми?

Еверет продължаваше да не отговаря. Влакът се гмурна в отвор, изчезващ във фасадата на чудовищна жилищна сграда. Тракането на релси и двигател прерасна в рев: намираха се в тунел. Вагонът се осветяваше от проблясъците на искрите от електрическата линия. Еверет зърна прозорци отвъд прозорците, кратки картини от чужди животи. Момичето се примъкна по-близичко до него:

— Оми, оми, оми, досега броях спирките. Освен ако не слизаш на следващата, отиваш там, накъдето съм тръгнала и аз. Последна спирка. Крайна гара. Всички да слизат. Не си бил там. Ще ти трябва екскурзовод.

— И защо да ти се доверявам? Дори не знам как се казваш.

Момичето се изправи сковано, с обидено изражение.

— Е, и аз мога да кажа същото за теб, беглецо по равнините.

— Еверет. Еверет Синг.

— Прилича на име на ветровик.

— Пенджабско е.

— Божичко, ама ти наистина не знаеш нищо, нали, Еверет Синг? Разбираш ли сега, аз например… Нее. Да го кажем по следния начин: там има разни приятелчета, които ще ти задигнат шаренийките от пластмаса и дори тъпите дрешки, ако сметнат, че могат да изкарат някой шилинг за тях, след което ще ти изрежат бъбреците в знак на лична благодарност. Еверет Синг, Еверет Синг, какво правиш тук?

Влакът спря със скърцане на ослепително осветена гара, построена във вътрешността на жилищната сграда. И от двете страни на релсите се издигаха, етаж след етаж, балкони от ковано желязо, по цялото стръмно като скала протежение на фасадата. Каньонът от тухли беше кръстосан от кабели и простори. Високо горе под прав ъгъл преминаваше друга железопътна линия. Над нея пък се виждаше армиран стъклен свод. От височините се спускаха гълъби, пляскаха с криле и прелитаха над перона. Отваряха се врати. Слизаха пътници. Никой не се качваше. Еверет и момичето бяха единствените във вагона. Пропищяха предупредителни сигнали; вратите се затвориха.

— Следваща спирка: Хакни Грейт Порт, Еверет Синг…

— Трябва да отседна някъде — каза бързо Еверет, докато влакът потегляше от гарата.

— Разбира се, че трябва, оми. Защо веднага не каза? Нали разбираш, може и да се опитах да ти задигна играчката, но поне бях откровена по въпроса. На мен можеш да имаш доверие, Еверет Синг.

Еверет можеше да поспори с тази логика, но мястото, където да отседне за нощуване, си беше място, където да отседне за нощуване. След това влакът се измъкна с трясък от пещерата от тухли и стомана — която, осъзна той, беше образувана от много сгради, израснали заедно през десетилетията, дори вековете… град в града. Той затаи дъх. Беше забелязал по-голямото чудо. Въздушни кораби. Десетки, може би стотина, привързани нос до нос около мачтите за скачване. Толкова много, че закриваха опушеното небе. Влаковата линия минаваше между покрива от въздушните кораби и земята. Там долу имаше ниски, продълговати складове, ниски платформи за превоз на товари и лъскави електрически камиони. Влакови вагони, композирани по сребристи линии; между тях сновяха повдигачи с балансирани контейнери на вилиците си. Търбусите на въздушните кораби бяха отворени, части от корпусите им бяха провесени на лебедки. Някои разтоварваха, други поемаха контейнери и палети със стоки. Еверет проследи как един от въздушните кораби издигна една палета и затвори товарния си отсек. А от отворен товарен отсек, ослепително бял от прожекторите вътре, видя да наднича лице, също толкова тъмно, колкото и неговото собствено. Навсякъде кипеше дейност и се разнасяше шум, всичко това — под димящите дъгови светлини.