Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Още не знам как се казваш! — извика нагоре към момичето, което изчезваше в нощта.

— Сен! — извика в отговор тя, като се усмихваше широко между подметките на ботите си. — Сен, и аз съм пилотът!

Еверет почувства как мекотата се размърда под него, обърна се и се усмихна от мисълта за това, че беше вятърът, който поместваше закотвения въздушен кораб. Той се изправи, разбуден като от електричество. Всеки негов нерв се бе пробудил едновременно. Намирам се на въздушен кораб!

Най-после си припомни. Беше се изкачил нагоре с въжето, право в отворения корем на кораба. Беше потресен от удивление. Опулен — това бе думата, която тя щеше да използва. Толкова по-голяма, зяпнала и оглупяла от удивление от потресен . Всичко във въздушния кораб беше от порядъка на необятно . Необятни товарни отделения. Още по-необятен скелет от арки и сводове, прободени на хиляди места от дупки, които прилепяха кожата на кораба към ребрата му. Но най-необятното от всичко — покривът от подемни клетки, минаващи през гръбнака му, двойна редица от пълни с газ сфери, всяка с размерите на жилищна сграда, привързани заедно с помощта на мрежи и паяжини от кабели и помръдващи, пулсиращи маркучи. Вътрешното пространство на въздушния кораб беше с размерите на катедрала, внушаващо катедралното усещане за височина, пространство и лекота. Не, това изобщо не го описваше добре. Беше по-лепкаво и физическо. Бял дроб. Беше във вътрешността на гигантски бял дроб.

Момичето — Сен, името ѝ беше Сен — се бе протегнало да го сграбчи за ластика на футболните шорти, след което го издърпа на палубата. Той успя да разплете ръката и крака си точно навреме. В състоянието на удивление, в което се намираше, като нищо можеше да се окаже завлечен високо горе сред газовите клетки.

— Полегни си тук, оми. — Сен бе показала на Еверет едно кътче, където се засичаха три товарни контейнера. — Понякога и аз си полягам тук. Искам да кажа, предполага се, че трябва да стоиш на пост, но понякога ти се приисква да дремнеш. Виждаш ли? — Натрупани и оплетени каиши и спаднали газови клетки. Сен подаде един наръч на Еверет. — Ще спиш в кош.

Тъканта на газовите клетки беше мека като течност, толкова гъвкава, че момчето си помисли, че би могла да изтече през пръстите му, лека като дъх. Когато я подръпна, изведнъж се втвърди, но после отново се отпусна и омекна.

— Какво е това нещо?

— Въглеродни нанотръби — каза Сен. — Всичко в Евърнес е от въглеродни нанотръби. Здрави като стомана, леки като желание.

— Ние нямаме нищо подобно — каза Еверет.

— Нещо, което нямаш, а, Еверет Синг? — Сен припна нататък. — Ще дойда да те взема сутринта. Тук си в безопасност, никой не знае за това място… но не се скитай наоколо. Изчакай да дойда.

Тя размърда пръсти за довиждане и изчезна. Еверет се излегна предпазливо на купчината. Беше дълбоко, податливо. Меко. Придърпа го около себе си като палто. Умората се стовари върху него като свлачище. Сънят започна да го дърпа надолу, но успя да се пребори да остане буден, за да увие Доктор Квантум в корабна коприна като муха в паяжина и да легне върху него. Не можеше да разчита, че Сен няма да се прокрадне през нощта и да направи втори опит. Защото компютърът беше бона. Еверет вдигна очи към огромните сфери на газовите клетки. Въздушен кораб. Намираше се на въздушен кораб. Въздушен кораб на друг свят. Паралелна вселена. Тази сутрин се бе събудил на една Земя. Вечерта щеше да заспи в друга. Моментната паника го скова, след което потъна презглава в здрав сън.

А сега беше буден и все още се намираше на въздушен кораб и на паралелна Земя. Утринната светлина превръщаше отворения шлюз в плувен басейн от светлина. Въздухът в отсека беше толкова студен, че виждаше дъха си. Еверет отново погледна нагоре към подемните клетки. Възхити се на ефикасния начин, по който бяха пакетирани в наличното пространство — което си беше класическа задача от математиката, — как оребряването на корабния скелет ги вземаше предвид, високо разположените пешеходни пътеки, мрежите за катерене и по-бързо придвижване, алпинистките въжета, които се люлееха от покритието на обшивката в горната част на корпуса, лебедките, монтирани на релси по тавана. Еверет подскочи от съскащия звук, който се разнесе, когато един клапан изпусна пара под налягане. От опорните мачти капеше обилна кондензация. Студът беше просто възмутителен. Но инженерната мисъл в конструкцията го изпълваше с уважение. Еверет притисна по-близо до себе си раницата с Доктор Квантум и последва любопитството си. Палубата под краката му бе от метална мрежа; под тях имаше цистерни за баласт и нещо, което наподобяваше акумулатори за тръбните витлови двигатели. Какъв странен свят, където да израснеш, помисли си Еверет. Странен свят в странния свят. Нищо не беше солидно; нищо не беше веществено; нищо не беше закотвено към земята. Плаващ свят, който се поместваше с всяко подухване на вятъра. Пред него имаше стълбище, водещо към главната пътека, която минаваше като гръбнак между редиците от газови клетки. Стъпалата изглеждаха крехки и чупливи като лед. Поеха с лекота тежестта на Еверет. Той подскочи няколко пъти върху тях. Дори не скръцнаха. Здрави като диамант. Щом се озова на пътеката горе, той погледна напред и назад по протежение на корабната ос. В едната посока мостик, в другата — кърма. Имаше ли спомен от снощи как е ориентиран корабът? Отиде при най-близката газова клетка. Издуваше се предизвикателно, обхваната от мрежата, която я свързваше с корабния скелет. Тъканта ѝ изглеждаше разширена и разтеглена като детски балон. Еверет я смушка с показалец. Тъканта поддаде. Натисна пръста си в клетката почти до последното кокалче. Тъканта се деформира плавно около него. Значи по този начин хората от този свят бяха решили инженерния проблем с деликатността и непригодността на материалите, обрекли на неуспех старите водородни цепелини от света на Еверет. Въглеродни нанотръби, гъвкави под слабо напрежение, твърди при внезапно натоварване. Време за експерименти. Той сви юмрук и засили ръка колкото можеше по-назад, за да удари тъканта.