Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Трябват ми — прошепна той под съпровода на задействалото се тоалетно казанче в една от съседните кабинки. — Наистина ми трябват.

Футболен екип. Беше забравил, че го носеше вечерта, когато се прибра и откри дома им обран. Беше сигурен, че отговорна за злодеянието е Шарлът Вилие, заедно с нейното приятелче бандит. Вероятно онези две ченгета също — Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган. Футболните шорти върху къс клин и училищният блейзър можеше и да изглеждат чалнато в неговия Лондон. В този Лондон щеше веднага да се впише. Обувките бяха проблем, но нямаше какво да направи по въпроса. Искаше му се да бе откраднал шалче.

Да се преоблечеш бързо и безшумно в тоалетна кабинка на летище, се оказа далеч по-голямо предизвикателство, отколкото Еверет си беше представял. Не че някога дори му бе хрумвало, че ще опита да се измъкне от джинсите си и да си нахлузи спортната екипировка, докато коляното му е заклещено в диспенсера за тоалетна хартия, а кракът — хванат в капан под сифона, и междувременно полагащ усилия да не изтърси съдържанието на раницата си под преградата на кабинката.

Еверет дръпна резето, погледна се в огледалото, докато миеше ръце. Ставаше. Нямаше да заблуди полицаите на изхода — Мисионерите, както ги наричаше заради една фотография, която Теджендра му бе показал, с изображението на дядо Нариндер още от колониалните времена, когато старецът бе разнасял с рикшата си бели мъже с бели шлемове. Еверет не възнамеряваше да заблуди Мисионерите — не и по този начин.

Докато вървеше през залата за заминаващи, стискаше в дланта си кибритената кутия. Оглеждаше кошчетата за боклук. Мина покрай три, докато най-после намери едно, натъпкано със стар вестник. Необходим му беше само миг, за да драсне клечката, да пъхне незапаления край под капака като малък фитил и да хвърли кибритената кутия в кошчето. Чу как кутията избухна в удовлетворително съскане, но вече се отдалечаваше нехайно. Разнесоха се писъци. Някой включи алармената сигнализация. Хората се паникьосаха и побягнаха от пламтящата кофа. Мисионерите на вратата погледнаха нататък. Еверет бе сигурен, че толкова елементарно отвличане на вниманието също няма да ги заблуди. Но бъркотията отвлече вниманието на достатъчно хора в залата, за да получи няколкото секунди, от които се нуждаеше. Той бързо повдигна куфарите от една количка за багаж, докато носачът им беше обърнал гръб, разблъска тези отдолу, за да си отвори място, пъхна се вътре и придърпа куфарите обратно върху себе си. Сложи и последния куфар над главата си и обви коленете си с ръце. След — както му се стори — цяла вечност, прекарана сред тежката миризма на скъпа кожа, Еверет усети, че количката се разтресе и потегли. Разбра, че са излезли от терминала, когато почувства ритмичното тракане на тротоарните плочки под задника си. Трак-трак-трак. И стоп. Дневна светлина, когато носачът вдигна най-горните куфари. Той се вторачи смаяно в Еверет. Чак тогава момчето отблъсна пътническите чанти, изскочи от количката и без да се оглежда за коли, таксита, автобуси, каквото там караха в този Лондон, затича колкото можеше по-бързо надалеч от входа на терминала, и тича, докато всичко, което успяваше да види, бе металната кула, издигаща се над покривите като наистина издължена Айфелова кула, и въздушните кораби с привързани носове около нея.

— Три пресечки надолу по Кингсуей, завий наляво и след това още веднъж наляво по Ивлин Стрийт — осведоми го един от шофьорите при колонката за таксита. Шестима мъже се бяха облегнали на сергията за чай, стиснали чаени чаши в ръце. Такситата им бяха чуждоземни, аеродинамични превозни средства, с капковидна форма, с гуми, скрити под обтекаеми калници, с големи решетки отпред. Две от колите бяха включени към станцията за презареждане до сергията за чай. — Отпред има голямо стълбище. Няма да се изгубиш. Искаш ли да те откарам до там?

— Нямам пари — призна Еверет. — А и сам казвате, че е само на няколко пресечки.

— Изчезвай, малко, хитро… — махна с ръка шофьорът на таксито, като донякъде се шегуваше.

Ако не можеш да попиташ полицай, някой таксиметров шофьор ще те упъти; очевидно важеше за всеки Лондон. Веднага щом се отдалечи на безопасно разстояние от Мисионерите на летището, Еверет забави крачка съвсем, за да придобие по-пълна представа за този Лондон, в който се намираше в момента. Улиците бяха като каньони, тесни и здрачени в сенките на големите сгради. Трясъкът на един преминаващ влак го бе накарал да вдигне глава. Сигналните светлини по пресечките на надземните железници се сменяха от червено на зелено и обратно. Там горе имаше спирки. Още по-нагоре имаше снопове от жици и енергопроводи. Над всичко това под слънцето, освен въздушните кораби, свеждаха погледи само корабите, ангелите, античните богове и митологични създания. Улиците бръмчаха заето от движение. Еверет разпознаваше функциите на превозните средства: автобуси, камиони, таксита, частни автомобили. Трамваите се плъзгаха в средата на улицата, като пръскаха искри от захранващите линии над тях. Но и автобусите се движеха с електричество, което черпеха от паяжината от проводници посредством дълга, гъвкава антена, плъзгаща се по кабелите. Някои от камионите и колите разполагаха с подобни пантографни системи. Много от паркираните коли бяха включени към червени пилони, маркирани с релефен герб, подобен на онзи по пощенските кутии у дома. Еверет пресметна, че имаше приблизително по един заряден пилон на всеки двайсетина ярда. Коли, автобуси, камиони споделяха онзи футуристичен, но старомоден външен вид, който доста напомняше на начина, по който хората от 30-те години на миналия век си бяха представяли, че ще изглежда следващият, двайсет и първи век. Едно определено беше сигурно: на този площад „Тависток“ имаше поне толкова велосипеди, колкото и онзи площад „Тависток“, откъдето идваше. Но беше тихо. Толкова тихо. Изчезнали бяха безкрайното ръмжене на двигатели с вътрешно горене от Лондон от света на Еверет, писъкът на дискови и въздушни спирачки. Тук нещата бръмчаха, мърмореха и громоляха на гумените си колела.