Йен Макдональд - Беглец по равнините

Камерата за скокове отново беше залята от ярка светлина. Порталът на Хайзенберг се отвори. Еверет зърна купола на катедралата „Св. Павел“, грозната архитектура на Патерностер Роу, приличаща на уста с развалени зъби. Сетне от портала започна да изригва вода, която заля рампата, успя да повали Еверет и притисна Ибрим Керим, Шарлът Вилие и Пол Маккейб към бюрата. Еверет с всички сили опитваше да задържи Доктор Квантум над водата. В този момент Порталът на Хайзенберг рязко се затвори.

— Този Лондон се е наводнил по време на буря през 1972 година — обясни Пол Маккейб. — Преместили са столицата в Бирмингам.

Еверет се изправи несигурно. Водата се оттичаше през мрежестия под, от решетките падаха капки.

— Добре сме — каза Колет, като местеше поглед от монитор на монитор. — Не изгубихме нищо важно. Всички главни системи работят. Имаме готовност за скок.

— Много се радвам за теб, но това не важи за обувките ми — изсъска Шарлът Вилие.

Еверет завъртя друг набор от координати. Порталът на Хайзенберг беше готов за нов междувселенски скок.

— З 1— каза той.

— Не! — нареди Ибрим Керим. Гласът му отекна в помещението. Пръстът на момчето се поколеба над бутона СКОК. — Не, млади господине. Този свят е под карантина. Достъпът до него е напълно забранен, за постоянно.

Еверет му отправи предизвикателен поглед. Очите на Керим устояха. Момчето замахна с ръка над екрана на Доктор Квантум. Едно, две, три… — Той завлече случаен отрязък от кода върху контролния панел. — … точно ти. Пръстът му се заби в бутона. Порталът на Хайзенберг се отвори. Екипът в контролната зала погледна към пейзажа от червени дюни под индигово небе. Луната беше огромна и ужасяващо близка на хоризонта, с размерите на протегнатата длан на Еверет. От портала върху рампата се стече шепа пясък. Пустошта не беше абсолютна. В далечината нещо нагъваше хребета на силуета на дюната под чудовищната луна. През пясъчното лице на възвишението с невероятна скорост се плъзна зигзагообразна вълна. Войниците пристъпиха напред с насочени автомати. Пясъкът набъбна; нещото под него излизаше на повърхността. После на повърхността изскочи нещо тъмно. Порталът се затвори.

— Къде беше това? — Ибрим Керим.

— Не бих могъл да кажа — отговори Еверет. — Но се намира в същата точка, където отворих портала и на вашия свят. Тук нямаше Лондон. Мога да отворя портал до всяка Земя в мултивселената. — Едно последно завъртане на Инфундибулума. Той завлече кода. — З 3. Вашият свят, мис Вилие.

Светлините помръкнаха, въздухът забръмча и Порталът на Хайзенберг се отвори към дълга зала с висок свод и стоманен панорамен прозорец в дъното. Отвъд прозореца имаше облаци; хората в залата бяха като миниатюрни тъмни насекоми на фона на необятното небе. През небето се движеше огромен мрачен обект, голям като връхлитаща планета.

— Наистина умен младеж сте вие, мистър Синг — каза Шарлът Вилие. Ледът в гласа ѝ накара всички да се обърнат. Пистолетът, който Еверет по-рано бе зърнал в дамската ѝ чантичка, сега се намираше в ръката ѝ. В ръката ѝ, насочен към него. — Видяхме достатъчно салонни номера. Инфундибулума — заповяда тя.

— Какво означава това, специален пратеник? — прогърмя гласът на Ибрим Керим.

В тази секунда на колебание Колет се хвърли от мястото си към Шарлът Вилие и я удари по ръката. Пистолетът престана да сочи към момчето.

— Бягай, Еверет, сега!

Еверет Синг пъхна Инфундибулума под мишницата си, кимна за сбогом на Колет — единственото, което можеше да направи за нея — и се гмурна в кръга в центъра на черната плоча.

Порталът на Хайзенберг се затвори.

Изобщо не заболя. Това изненада Еверет. В представите му имаше физическо усещане за напускането на една вселена и пристигането в друга. Някаква вълна от агония, трансформация, която преминава през тялото ти, усукване на всяка негова частица, чувството, че те разглобяват до самите атоми, до самите суперструни, че те разпръскват до всяко кътче на мултивселената, а след това отново те събират цял. Може би поне леко прилошаване, дори неотложна необходимост да повърнеш. Нищо. Като да прекрачиш от една стая в друга. Изобщо не болеше. Онова, от което го заболя, и то доста, беше ударът в земята от другата страна.

Еверет се блъсна в З 3, и се блъсна здравата. Хората се разбягаха от хлапето, което се появи от нищото — откъде беше дошло, някой забеляза ли? — и се изпързаля по пода. Изправи се замаяно на крака. Нещо го пронизваше от лявата страна на гръдния кош. Нещо се беше разклатило там. Ребро. Не ребро. Порталът на Хайзенберг се бе затворил още докато ставаше. Разполагаше само с няколко мига, преди З 10отново да отворят портала, за да го заловят. Бягай, скрий се. В коя посока? Къде можеше да отиде? Еверет се обърна и пристъпи през точката в пространството, където се беше отворил порталът. Реверсивна психология: ако преминеш в определена посока, най-естественото за тях е да допуснат, че ще продължиш да ходиш в същата посока. Върни се по стъпките си.