Глезенът го наболяваше. Но поне хората не го зяпаха. Много. Беше, трябваше да признае, облечен подозрително. Мъже в костюми с широки рамене и поли и подгъви на панталоните. Ризи — без вратовръзки: вместо това емайлирани брошки с различни геометрични форми на яката. Някои носеха набрани в кръста палта. Жените също отдаваха предпочитанията си на дългите палта, поръбени с кожа, пристегнати в кръста жакети, дълги тесни поли, достигащи до средата на прасеца. Модата при момичетата се въртеше около издължените жилетки с качулка върху клинове. Момчетата носеха войнишки куртки и шорти до коленете над дълги чорапи. Шапки. В тази вселена властваха шапките. Изискани филцови шапки с декоративни ленти за мъжете; жените бяха далеч по-придирчиви с малките си шапчици с воалетки и цветя, кацнали под всякакви опасни ъгли. Момичетата носеха качулки, момчетата — шалчета, което, даде си сметка Еверет, им придаваше наистина опасен вид. Туид и каре, рипс и плетка. Представителни обувки, изключително добре лъснати. В тази вселена доченият плат не беше изобретен. Еверет, в своите джинси, украсеното със светещи стикове яке „Норт Фейс“, с удобните си кецове с дебели подметки и раницата, изглеждаше като космонавт. Не космонавт — пътешественик, идващ от още по-далеч. Квантонавт.
Намираше се в друга вселена .
Залата се извиваше около централния гръбнак на билетните гишета и улеите, където носачите пускаха багажа. Хората подминаваха забързано Еверет, твърде заети със задълженията си, за да хвърлят повече от един поглед на странното хлапе. Един вик, едно детенце с протегнат пръст и втренчен поглед можеха да променят нещата. Само напред. Не спирай да ходиш. Постарай се да изглеждаш така, сякаш мястото ти е тук. Външната стена беше покрита с реклами за хотели, банки и курорти. Кинескопи с размерите на кола, окачени по тавана на равни интервали; обозначени с пристигащи и заминаващи . Нещо като терминал. Летище? Хората, които го подминаваха, имаха разтревожените изражения на самолетни пътници и носеха ръчни чанти, добре натъпкани ръчни чанти, и кожени куфарчета и сакове. Външната стена се отваряше към панорамен прозорец. Еверет спря, замаян от почуда. Напълно беше забравил за болката в гърдите. От центъра на извития прозорец излизаше двайсетметрова тръба от метал и стъкло. В края ѝ бе спрял на док въздушен кораб. Това беше огромният обект, който бе зърнал през Портала на Хайзенберг под порт Фолкстън. Дори и от височината, на която се намираше Еверет, корабът запълваше небето. В горната част на носовия конус имаше стилизиран герб с лъвове, еднорози и щитове. В долната беше изписано Британски презокеански въздушен превоз и името Сър Бедивиър . Под двата надписа имаше лента от прозорци. Еверет затаи развълнувано дъх. Зад стъклата се движеха фигури с фуражки и инспектираха оборудването. Над него мина сянка. Еверет погледна нагоре — на сто метра се издигаше цилиндър от подпорни греди, тръбопроводи, тръби и асансьорни шахти. Всичко това разцъфваше в четири мачти, всяка разположена под ъгъл от 45 градуса с доковете на нивото на Еверет. Един въздушен кораб се бе отделил току-що и политаше. Рампата му се оттегляше, маркучите му се навиваха и от тях капеше вода, която се размазваше по стъкления покрив долу. Въздушният кораб бе като лъскаво, източено, сплескано торпедо, далеч по-усъвършенстван от трудноподвижните наденички, които бе виждал по програмите на „Дискавъри“. Дължината му беше най-малко двеста метра, но маневрираше леко и пъргаво с витловите си двигатели, разположени в гладки външни камери. Докато се изтегляше на заден ход от дока, корабът се обърна така, че Еверет вече виждаше редиците от прозорци, минаващи по цялата му дължина. Хората стояха на прозорците и гледаха надолу, махаха. По протежението на долния хълбок на машината с масивни букви бе изписано Дойче Кайзерлих Луфтсервиз . После двигателните камери се завъртяха и крилото на кормилото се премести. Корабът бавно се отдалечи и напусна полезрението на момчето.
Еверет се придвижи като омагьосан през тълпата до издадения навън прозорец. Световъртежът го накара да се олюлее. Намираше се високо, много нависоко. На същото разстояние надолу, на каквото и самият той се намираше под най-горните докове, имаше още един комплект от четири мачти за скачване, самите те — на същото разстояние от повърхността на земята. Към всяка от четирите мачти беше опрян носът на въздушен кораб. Приличаха на прасенца, бозаещи от майка си. Еверет пресметна: цялата кула бе с височина от шестстотин метра. Дори на етажа, на който се намираше той, беше по-високо от която и да е сграда в Лондон. Неговият Лондон. Отново почувства замайване. Може би след скока на Хайзенберг все пак имаше остатъчен ефект. Може би не беше нещо във физически смисъл. Може би беше въпрос на философия; онзи момент, когато нещо ти подскаже, че си се озовал по-далеч от дома от който и да е друг в човешката история.
Читать дальше