Йен Макдональд - Беглец по равнините

Еверет погледна надолу към този нов Лондон. Видя ангели и тухли. Видя кулите и куполите, светците и лъвовете, и старогръцките богове, корнизите на църквите „Кристофър Рен“ и „Никълъс Хоуксмор“, портландския варовик и ангелските фигури, прегърнати от собствените си криле, свели очи към гъмжащите улици; и видя грубите, необятни тухлени фасади на електростанцията „Батърсий“ и сградите в района на Банксайд, дори заплашителното лице на Юнивърсити Колидж — сграда, която винаги караше Еверет да си представя как Батман връхлита някъде от много високо. Бароков Готъм, такава бе архитектурата на Лондон в З 3. Между куполите и тухлените монолити с изпразнени изражения се спускаха електрически кабели. На покривите се издигаха грозни електропреносни пилони; градът лежеше под паяжина от захранващи линии. Между древните сгради се виеха надземни железници. Ето ги там стъклените покривни арки на големите железопътни станции. Имаше повече паркове, отколкото помнеше, но и те бяха нашарени от пресичащи надземни железници. От забележителностите, които успяваше да разпознае, предположи, че се намира някъде около операта „Садлърс Уелс“. Виждаше на цели петдесет километра. Еверет въздъхна в страхопочитание. На границите на полезрението му имаше стена, която се простираше и в двете посоки, докъдето стигаше поглед. Горяща стена — по цялата ѝ дължина се издигаха пушеци и изпарения. Той притисна длани към стъклото и се наведе напред. Не… не стена. Комини. Километър след километър от комини и охладителни кули, изригващи пушек и пара в атмосферата. Не се съмняваше, че обкръжават целия Лондон.

Шум: високи гласове на фона на звука от пасажерите, упътени към своите полети. Раздвижване в тълпата, обратно на мястото, където се беше появил, зад завоя на коридора. Само едно нещо можеше да го причини. Твърде дълго се беше размотавал и зяпал като глупак. Тичай. Наложи си да спре. Не тичай. Ходи спокойно. Ето ги асансьорите. Асансьори нагоре, асансьори надолу. По шахтата нагоре пристигнаха три клетки, препълнени с пътници, но асансьорът за надолу продължаваше да си стои на горното ниво. Хайде, хайде!

Динг. Ромбовидните светлини на панела за повикване светнаха в зелено. Вратите се отвориха. Еверет сипеше извинения, без да престава да си проправя път през притиснатите хора. Едновременно със затварянето на вратите видя как шапката на Шарлът Вилие се движи като нос на кораб сред тълпата. Мъже в тъмносини униформи и бели шапки, приличащи на пожарникарски каски, разпръскваха в клиновиден строй тълпата пред нея. Полицаите винаги изглеждат като полицаи, в която и вселена да се намират. Тя обърна очи към асансьора в момента, когато вратите му се затвориха. Асансьорът потегли надолу с такава скорост, че Еверет имаше усещането, че подът е изчезнал под краката му. Скокът на Хайзенберг не му бе подействал толкова зле. Динг. Втори етаж: вътрешни полети. Динг. Земно равнище и градски транспорт. Всички се отправяха към изходите — посрещачите и пътниците, и костюмираните мъже, носещи табелки с имена на очакваните от тях хора. И ето го и капана, защото зад посрещачите и носачите на табелки имаше още от мъжете с тъмносини униформи и бели каски. В ръцете си държаха листове хартия. Проверяваха внимателно лицето на всеки, който излизаше, като свеждаха очи към листовете. Тълпата щеше да го изстреля право в лапите им.

Еверет се отскубна от множеството. Носачите на багаж го заобикаляха на сантиметри с електрическите си колички, претрупани с високи купчини багаж. Той се вмъкна в тоалетните. Залости вратата в една от кабинките и се опита да измисли някакъв план. Мястото си го биваше за размисъл. На такива места винаги му хрумваха добри идеи. Имаше нещо общо с това да си сам, уединен, спокоен. Проучи пътническите си принадлежности в раницата. Сутринта подготовката бе преминала набързо, след като му бе хрумнала идеята да използва Портала на Хайзенберг, за да издири баща си. Докато семейство Спинети се суетяха наоколо и опитваха да се подготвят за училище и работа, той тихомълком бе отмъкнал разни неща, които можеха да влязат в работа на човек, заминаващ за друга вселена. Отвертки. Щепсели и адаптери. Изолирбанд. Моливи, хартия. Нож, вилица, лъжица. Тестерът за напрежение на бащата на Райън. Газова запалка. Кибрит. Таблетки против главоболие. Фенерче и резервни батерии. Отново го прониза усещането за вина, когато извади годежните и венчалните халки от страничното отделение на раницата. Ако разполагаше с достатъчно време, щеше да си отиде у дома и вместо тези да вземе пръстените на майка си. Тя все се заканваше да ги изхвърли или да се раздели с тях под формата на някакъв ритуал, или просто да ги изпрати на някои от онези хора по телевизията в рекламите „Купуваме злато“. Мисис Спинети пък винаги сваляше своите, когато работеше в кухнята, и ги окачваше на дръвчето за пръстени до мивката. Възможност. Раз-два. Няма ги. Тогава не бе изпитал угризение. В сърцето и мозъка му имаше прекалено много други належащи проблеми. Сега ги погледна в ръката си и почувства, че съжалява за стореното. Представи си как мисис Спинети ги е потърсила на окачалката за пръстени и как след като не беше успяла да ги открие, бе преобърнала и семейството си, и къщата наопаки, за да ги издири, а когато и това не се бе случило, беше избухнала в сълзи с ужасното предчувствие, че е изгубила нещо завинаги. Еверет се чувстваше по-зле заради тези пръстени, отколкото от факта, че бе съвсем сам в странна и заплашителна нова вселена.