Йен Макдональд - Беглец по равнините

Значи е на твоя свят , помисли си Еверет. Той попита:

— Работи или е задържан?

Шарлът Вилие въздъхна тихо.

— Мистър Синг, каква е тази шпиономания. Светът на възрастните не работи по този начин. Това е деликатен бизнес. Съществуват съображения по сигурността. Нямаше да е по-различно, ако баща ти работеше за някоя от вашите ядрени инсталации.

Мерцедесът се откъсна и пое по една огромна детелина — разклона от M25 за M20. Пътните знаци насочваха движението към пристанищните съоръжения и тунела. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка пришпори автомобила покрай дълга редица камиони, поели към крайбрежието. Бяха оставили дъжда в Мейдстоун; по западния вятър заедно с тях се носеха облаци. Зимното слънце огряваше мокрия пейзаж. Пътищата вече изсъхваха. Колата се плъзна между неуморното автомобилно движение и пое по лентата за влаковия терминал на Евротунела.

— Не съм си взел паспорта — каза Еверет.

— Няма да ти трябва паспорт — отговори Шарлът Вилие.

На половин километър от пропускателните будки колата тръгна по един сервизен път вляво, водещ извън долината, където излизаха автомобилите и бързите влакове, и скоро наближиха някакви варовикови сипеи. Пътят се изкачи по хребета, прегази плитък ручей и заобиколи поле с наполовина удавена зимна пшеница. Браздите тънеха в застояла вода. В средата на полето имаше оградено място с ширина на страните от по стотина метра. Никаква сграда, никаква радиомачта — не се виждаше абсолютно нищо построено. Единственото забележително нещо тук беше оградата. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка зави по един страничен път, който минаваше напряко през наводнената част от полето и извеждаше до огражденията. Пътят беше хлътнал и се ронеше по краищата си от прекалено честа употреба. През ерозиращия асфалт си пробиваха път трева и упорити зимни бурени. При приближаването на колата започна да се отваря портал. Видеокамерите по оградата се завъртяха и ги проследиха. Чак сега Еверет видя, че пътят се гмуркаше стръмно в дупка в земята, оформена от бетонната стена на бункер, който не се забелязваше от повърхността. В края на стръмния пасаж имаше две черни врати от стомана. Вратите се разтвориха. Колата продължи в мрака. Скърцането на релси и предавки накара Еверет да се огледа. Вратите започнаха да се затварят и заедно с това да стесняват все повече правоъгълника от светлина, докато най-сетне не я отрязаха напълно. Намираха се в тунел. Фаровете улавяха незапалени крушки, вентилационни тръби, увиснали кабели, стоманени врати с избледнели отпечатани цифри върху тях. Някъде напред прозираше кръпка светлина. На мерцедеса сякаш му трябваше дълго време, за да я достигне. В този тунел разстоянията и скоростта, времето и пространството изглеждаха изкривени. Мис Вилие се поизправи, за да се приведе в безупречен вид чак до ръкавиците, и отново провери лицето си в огледалцето. Две щрихи с гланца за устни, и отново беше придобила убийствен вид.

Еверет вече виждаше, че Пол Маккейб ги очаква в бялата светлина. Изглеждаше измачкан и неизгладен, като че беше носил същите дрехи от момента, когато Еверет му се беше обадил, за да го събуди. До него чакаше нисък мъж с маслинена кожа, с ефектно подстригани брада и мустаци — толкова елегантен и добре облечен, колкото Маккейб занемарен, — облечен в кремав костюм от брокат, с бяла яка. Непосредствено до него стоеше Колет Харт.

Колата спря. От тъмнината пристъпи жена в черни военни дрехи и шапка с козирка на отрядите със специално предназначение. Тя им отвори вратата. Еверет премигна, замаян от светлината, която се изливаше от четирите прожектора на триножници. Не пропусна да забележи автомата, преметнат през гърба ѝ.

— Еверет! Отлично, отлично! — раздруса ръката му Пол Маккейб. — Пътуването ви мина добре, нали? Изпратихме ти добра кола. ВИП обслужване и всичко останало, да, да. Аз дойдох едва преди пет минути. Малко ми е рано, нали разбираш?

Шарлът Вилие излезе от колата. На Еверет му се стори, че Пол Маккейб ѝ се покланя — възможно най-незабележимото, кратко навеждане на главата, но признак за покорство.

Мъжът в елегантен костюм сложи дясната си ръка на сърцето.

— Мистър Синг, за мен е чест. Казвам се Ибрим Ходж Керим, специален пратеник на Множеството от З 2.

Еверет едва се овладя, за да не каже: Зная, разпознах не съвсем испанския ти, не съвсем марокански акцент, чувал съм гласа ти по радиото. Прелетях над покривите на твоя Лондон.

— За мен е удоволствие да се запознаем, мистър Керим.