Йен Макдональд - Беглец по равнините

Първите възли се оказаха мъчителна, изтощителна за очите работа. Отново и отново му се налагаше да премигва, за да види по-ясно блуждаещите облаци от числа, да ги изхвърли от ума си. Отместваше поглед към бледите, хладни дигитални циферблати на часовниците в мрачната кухня. Четири и трийсет и осем. Броят на възлите нарастваше и заедно с това той придобиваше все по-ясна представа какво да търси. Забелязваше моделите. Изплитаха реалността в едно. Модел за плетка. Еверет се разсмя на глас. Приемаше форма от върховете на пръстите му. Всичко се връзваше. Беше лесно. Толкова лесно. Ръцете му танцуваха по екрана, отхвърляха нови секции на Инфундибулума, откриваха свързващите точки, пресягаха през по-високи измерения, за да ги съединят. Във, под, през, назад.

Еверет се облегна назад и се вторачи в екрана. Инфундибулумът. Мултивселената. Но не беше завършена. Имаше една последна трансформация. Възли във възела. Той намали гледната точка до максимум, изтегли манипулатори на местата, където имаше съвпадения в кода за търсения низ — вече му се отдаваше по инстинкт, — и приложи математическите трансформации, които ги свързаха в здрав възел. Възли, направени от възли, направени от възли. Колкото по-надалеч отиваш, толкова по-комплексни възли. По-големи във вътрешността, отколкото отвън. Инфундибулум.

Еверет стана от стола. Чу се тракане на щайги, когато последният камион за разнасяне на мляко в Хакни премина с вой нагоре по Роудинг Роуд. Нула шест и нула седем. Съвсем скоро къщата щеше да се пробуди. Той си взе още сок от хладилника и погледна какво беше свършил. Беше взел информационните точки и бе изплел карта от тях; карта, която не беше в плоскостта на две измерения и дори не извита в триизмерен цилиндър, а седемизмерна карта, сгъната във и през себе си. Картата. Най-ценното нещо във всички вселени. Той я беше направил. И нито в тази къща, нито на тази улица, нито в това семейство, никой сред приятелите му, дори убер-зубрачът Райън — нямаше човек, способен да проумее какво е направил.

Еверет прокара пръст през екрана и накара Инфундибулума да се затъркаля като кълбо от прежда. Натам, насам, накъдето пожелая. Мога да открия всяка точка във всяка вселена. Това не са просто случайни парченца код. Означава нещо.

— Какво искаш да направя с нея, татко? — попита на глас.

Още докато си задаваше въпроса, вече знаеше отговора. Колет бе споменала, че според нея Теджендра вече не се намира на този свят. Но тогава на кой свят? Как се откриваха един друг порталите на Хайзенберг? Посредством резонанс, чрез съпоставка на парченцата код, като радиостанции. Отнеси картата при портала.

— Ела и ме намери, ето какво се опитваш да ми кажеш — прошепна Еверет.

Централното отопление се включи с изщракване. Тръбите завибрираха шумно. Еверет не бе забелязал колко му е студено. Студът между световете.

Той извика „Скайп“. Номерът иззвъня няколко пъти, преди да отговори.

— Еверет. Не ти ли е рано?

— Професор Маккейб. Помните ли, като ми казахте да ви потърся, ако татко ми изпрати нещо? Е, изпратил ми е. Мисля, че трябва да го видите.

Русата Рокзвезда не изглеждаше по-малко елегантна от факта, че я бяха събудили преди съмване. Нито по-малко смъртоносна. И без това суперзлодеите като нея едва ли отделяха време за сън. Беше заменила реното с мерцедес S-класа. Имаше вкус. Вече нямаше нужда да се слива с околната среда. Скинар-в-Костюм също не изглеждаше по-малко като бандит. Шофьорската фуражка допълнително му придаваше глуповат вид. Еверет проследи как мъжът се плъзна на парковото място за инвалиди пред кафенето. Мъжът отвори задната врата. Имаше си ботуши и бричове, сако с висока яка, изпънати шофьорски ръкавици. Пълна програма. Русата Рокзвезда постави едно черно високо токче на бордюра, а после още едно. Беше висока. Движеше се като златен копринен шал, носещ се по водата. Тясната ѝ пола стигаше до прасеца. Закопчано на талията сако, разтворено при раменете и ханша. Носеше малка декоративна шапчица, килната стилно настрана. Шапчицата си имаше воалетка. Изглеждаше убийствено.

Но аз имам нещо, от което се нуждаеш , помисли си Еверет.

Кръшкащите студенти, зализаните безделници, готините хлапета, пичът с iMac, зает да пише сценария, който щеше да му донесе „Оскар“, всички до един вдигнаха погледи и повече не успяха да ги сведат от нея, докато тя влизаше и приближаваше спокойно до масата на Еверет.

— Еверет. — Устните ѝ бяха от червен гланц.